Политически скандалджия
Само за последните няколко месеца политическите скандалджии от различни партии се отбелязаха с прояви, които ще ехтят из медийния фолклор още дълго. В следствие на това видяхме всякакви видове оставки - поискани, дадени, недадени, отказани и върнати, по неизбежност и по лична инициатива. При всички тях присъстваше думата скандал.
"Скандал" стана широкоспектърен синоним за назоваване на събитията от политическия небосклон у нас. Ползва се вместо нарушение, безобразие, престъпление, беззаконие, вместо шуробаджанащина, конфликт на интереси, зле свършена работата и още и още.
Скандалът в тази си широка формулировка е сред ефектите на преплитането между политическа и медийна среда. Той се проявява като
основен инструмент на политическия театър
живян от публиката през средствата за масово осведомяване. "Скандал" излъчва послания едновременно към електората и към аудиторията. Тоест хем е похват за политически маркетинг, хем действа като доказателство за актуалност на медийното съдържание. Общо казано, има причина той да съществува, да се развива и да се поддържа - "Вижте най-новото развитие на скандала с .... ". Изберете си с кое, всичко става.
Политическият скандалджия като събирателен образ обаче минава отвъд комерсиалната страна на българската публичност. Той все повече се сраства с тъканта на самото политическо у нас, присвоявайки си смисъла му.
Ролята "политически скандалджия" функционира като
алтер его на задкулисието и шуробаджанащината
- основните опорни точки на политическия ни апарат. Докато обръчите от свързани лица и компании са като кръвоносни съдове, чрез които системата управлява циркулацията на ресурси, скандалджийството иззема ролята на имунна система. Негова е задачата да намери къде се е нагнездил чуждопартийният интерес, да дискредитира дейностите му, да докаже, че моралът на политическия противник е по-нисък от собствения. Това въвежда неестествени функции в работата на различни институции - например разследване вместо законотворчество в парламента.
Скандалът е естествен завършек на средата, в която движеща сила за постигане на целите не са политики. Политиките изискват аргументи, работа, изследване на резултати и ако доминираха, щяха да доведат до съвсем различни проявления на политическо противопоставяне...от типа на контрааргументи, работа, сравняване на резултати. Борбата за кокала като метафора за възможностите, предоставени от всяка форма на управление у нас, най-точно онагледява неизбежността на скандала.
В смисъла на всичко това
не трябва да се залъгваме за природата на оставките
които видяхме. Макар на вид да наподобяват добра практика, те са елемент от репертоара на политическия скандалджия. Ето защо по правило една оставка у нас твърде рядко причинява цялостно изпадане от политическия процес. Обикновено целта й е затишие и последващо преформулиране на ролята за конкретния актьор.
Казаното дотук не означава непременно, че всичко в искането, даването, приемането или отхвърлянето на оставки е дирижирано, макар и това да е възможно. Означава най-вече, че правилата на скандала, пулсът и динамиката му са определящи за начина, по който политическият процес бива както воден от играчите, така и осмислян от публиката. Диалогът за нужните на обществото практики, за инструментите, с които като държава да постигнем едно или друго, концептуално най-често е непонятен, тъй като скандалното е разпознато като политическо на негово място.
Скандал, разбира се, може да избухне навсякъде. Разликата у нас е в начина, по който скандалното съизгражда цялостния политически наратив. Наслагването на продължителни поредици скандали подкопава разбирането, че партиите следва да са проводници на конкурентни една спрямо друга политики и затвърждава функцията им на икономически субекти.
В допълнение политическият скандалджия и скандалът сам по себе си ни представят поредното доказателство за парадокса на преекспонирането. Когато една тема или проблем залее публичността няколко пъти, чувствителността към него може всъщност да намалее. С постоянното си присъствие
скандалното сякаш вече притъпи сетивата и постигна нормализация
Принципът е "кучетата си лаят, керванът си върви" или "всяко чудо за три дни". Скандалите проблясват в миг като супернови и после безславно попиват в политическото битие, за да го направят още по-пластично и пригодно за всички предстоящи употреби. Не се появяват знаци за извлечени поуки или промяна на практиките. Ето защо няма и причини да очакваме, че политическият скандалжия ще изчезне като образ. Най-вероятно в следващия политически сезон ще има още какво да видим от него.