Един президент в тоталитарната държава
"Парламентарната република атрофира, а парламентът се превръща в нотариат, който официализира решенията на правителството."
"На третото десетилетие от промените е под въпрос едно фундаментално демократично право - на свобода на словото. /.../ Българите трябва да отстояват демократичните си права без да чакат разбиране и съдействие от Европа."
"Нужно е национално усилие за преодоляване на моралната криза, нейни рожби са и корупцията, и престъпността, и политическата апатия, и настъплението срещу свободата на словото."
"Ще настоявам за дебат за реформиране на съдебната система".
Това бяха част от открояващите се акценти в отчета на президента Румен Радев, които всяват смут в общоприетата представа за президентско говорене. Той не е първият президент, който посочва негативите на управлението на България по време на мандата си и тепърва ще бъдат анализирани причините и целите за острата оценка.
Навръх третото десетилетие дефектите по фасадата на българската демокрация са дотам очебийни, че президентът трябваше да е пълен фигурант и нищо повече от суетен безхаберник, за да замълчи.
Беше неизбежно Радев да реагира
защото е държавен глава на тоталитарна държава без своя власт, така го е предвидила Конституцията
А е тоталитарна държавата, защото:
- Парламентът само легализира настъплението по всички фронтове на задкулисния център чрез триумвирата Цацаров - Борисов - Пеевски.
- Конституционните и законови корективи, предвидени като независими органи, комисии и прочие падат един след друг като в домино.
- Триумвиратът не допуска контрол над себе си, затова е в ход е превземането на Бюрото за контрол на специални разузнавателни средства и са блокирани финансовите регулатори;
- Поставена е на строго избирателна бойна нога Комисията за отнемане на незаконно имущество (КОНПИ), която ще бъде ядрото и на новия антикорупционен орган, като доказана тояга срещу неудобните, които трябва да бъдат елиминирани.
- Сигурност и отбрана са превърнати в думи без съдържание, предизвикващи позиви за рефлукс у публиката в говора на министри, назоваващи се националисти, а всъщност елементарни потребители на власт, които отказват да похарчат за отбрана и авиация планираните милиарди, защото така им повелява "центърът", комуто парите трябват за друго.
- Няма кой да гарантира върховенство на закона, защото разделение на властите няма, има управление с есемеси между премиер-министъра и велможите на съдебната власт, които отдавна са предали отвътре нейната независимост...
Това, последното е в основата на всичко - то стои и преди моралната криза (поставена като основна в скалата на президента), защото то е бетонният фундамент и най- високата корупция като търговия с власт в изгода на "центъра".
Спирам дотук.
Та: Президентът трябваше да бъде глух и сляп, за да замълчи. В момента е единственият държавен орган, който може да изрече, за да бъде чута, неудобната истина, която сега ги кара да се ослушват, преди да скочат. Защото
президентът няма какво да губи - той няма власт
И няма значение - поне не е тема на този коментар, мотивът на Радев за радикалното му говорене - дали и какви планове има за политическото бъдеще, или няма. Освен че Конституцията не му е дала правомощия, през последните години се отнемаше малко по малко и онова, което държавният глава имаше като власт в сектора за сигурност. Единственото което може държавният глава сега, е да разобличи със слово превземането на държавата.
Но за да бъде ефективно разобличението, пръстът на Радев не може да остане само насочен към раната.
Пръстът трябва да удари в цирея и да го спука
Президентът има нужда и от юридически съветници, които да му обяснят как се възстановява прегазеното разделение на властите като основополагащо условие за върховенство на закона. И дали не е време да поиска за тази цел промяна на Конституцията, каквото правомощие той има.
Защото тревогата на президента и за свободата на словото, и заявените му приоритети занапред, сред които Радев посочи изрично и дебат за съдебната реформа, няма да постигнат нищо без бързи и последователни действия.