Откраднатите ни очи

На живо
Заседанието на Народното събрание

Откраднатите ни очи

Откраднатите ни очи
Само за седмица лидерът на Националния фронт за спасение на България Валери Симеонов успя да счупи скалата на недопустимата политическа хулиганщина. Най-напред изсипа лавина от обиди и цинизъм върху евродепутата от партията на Зелените Ска Келер. Не за друго, а заради солидарността й със защитниците на Пирин. Три дни по-късно през профила си във "Фейсбук" Симеонов поиска върху темата за т.нар. възродителен процес да бъде бъде наложена цензура до постигането на "консенсус по спорния период от края на 1980-те години". Повод стана излъченият по БНТ филм на Радослав Спасов и Нери Терзиева "Откраднати очи". Междувременно пропусна средния пръст на Емил Кошлуков в друго предаване на националната телевизия.
Симеонов е плосък политик - еднопланов и истеричен
Но претенцията му да ревизира не само историята на комунистическото насилие в България, а и художествената му интерпретация, отива зад предела на всяка поносимост. Подобен опит надхвърля даже овърдрафта на гаменското му поведение с "оная, пълничката баба" на границата с Турция, което през пролетта на 2016 г. го вкара в управлението на страната.
В декларацията от понеделник, подписана от Изпълнителното бюро на Националния фронт за спасение на България, е записано, че "под формата на "художествено произведение" (филмът "Откраднати очи") прави откровено пропагандни внушения, като при това си служи с директни фалшификации".
Според същия текст филмът за престъплението "възродителен процес" е "груба "художествена" лъжа – че невръстни дечица и бебета са били мачкани и газени с тежки бронирани машини, а не от тълпата, при протестите на български мюсюлмани срещу преименуването им". Всичко това било "изфабрикувано от медийната машина на антибългарски сили".
Във варианта, в който беше публикувана, тази декларация прави видима
фаталната несъвместимост
на партията, водена от Валери Симеонов, с демократичния парламентаризъм.
Само за два месеца – от края на декември 1984 г. до началото на март 1985 г. - в България насилствено бяха сменени имената на повече от 800 хил. етнически турци. Три години по-късно повече от 360 хил. души, в това число и деца и старци на преклонна възраст, бяха принудени да напуснат страната. Този факт послужи като основа на документ, който макар и с почти четвърт век закъснение Народното събрание гласува на 11 януари 2012 г. В него бе записано, че насилственото прогонване на български граждани от турски произход през 1989 г. е "форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим". Текстът беше приет за официална позиция на българския парламент със 122 гласа "за", нито един "против" и само трима "въздържали се" (от БСП).
Скритите мотиви на Валери Симеонов и Националния фронт за спасение на България да се правят, че не знаят за този документ, нямат никаква стойност. Важното в случая е друго - една все по-крайна в национализма си и открито ксенофобска парламентарна партия мародерства трагедиите на миналото. За да храни политическото си настояще.
Бях пряк свидетел на насилието, извършено над български граждани между 1985г. и 1989 г. Видях го със собствените си очи за разлика от мнозината, чиито глави Симеонов се опитва да пълни
с фетишите на декоративния си патриотизъм
Това, което, слава Богу, не видях, чух в разказите на приятели, преживели побоите във фургони край селата из Лудогорието. Чух го и в спомените на други приятели, побелели от унижението на насилственото преименуване и ужаса на последствията от неподчинението.
Ням как да забравя мрачните очи на колегите си във Великотърновския университет – етнически турци, които след една внезапна и принудителна ваканция се върнаха с чужди имена. Няма как да простя присмехулната лекомисленост, с която ги посрещнаха други колеги – етнически българи. След това никога повече не бяхме заедно.
Историята на т.нар. възродителен процес не е противоречива (по Симеонов).
Тя е просто противна
Това е историята на последната жестока конвулсия, с която комунистическия режим на Живков опита да спре срутването си. Сега на огъня, който кладат с останките от съборетината му, "патриотични" ченгета топлят изстиващата си слава. Крадат очите ни. За да не усетим, разиграват етюда на страж-попечител и събират публика с абракадабрата, че историческата памет на нацията е останала безпризорна.
Консенсус по "спорния период от края на 1980-те години" няма да има. Защото по него вече няма спор.
Остана само срам
Другият консенсус – срещу насилието в името на властта, отдавна би трябвало да е постигнат. Заради него през 2007 г. България влезе в клуба на свободните, а десет години по-късно напук на недоправената си демокрация е дори председател на съвета му. Ако Валери Симеонов не го е разбрал – какво, по дяволите, прави като вицепремиер в правителството на тази странна коалиция, в която все по-трудно намира с кого да си говори?

Ръководи кореспондентското бюро на „Дневник” във Варна. Завършил е българска филология, след което е работил в различни печатни и електронни медии. Специализирал е журналистика в Съединените щати и Холандия. Завършил е курса „Медиите в интернет” в Центъра за обучение и квалификация на журналисти в Париж (www.cfpj.com ). Още статии от автора – на spasspasov.com