Само за седмица лидерът на Националния фронт за спасение на България Валери Симеонов успя да счупи скалата на недопустимата политическа хулиганщина. Най-напред изсипа лавина от обиди и цинизъм върху евродепутата от партията на Зелените Ска Келер. Не за друго, а заради солидарността й със защитниците на Пирин. Три дни по-късно през профила си във "Фейсбук" Симеонов поиска върху темата за т.нар. възродителен процес да бъде бъде наложена цензура до постигането на "консенсус по спорния период от края на 1980-те години". Повод стана излъченият по БНТ филм на Радослав Спасов и Нери Терзиева "Откраднати очи". Междувременно пропусна средния пръст на Емил Кошлуков в друго предаване на националната телевизия.

Но претенцията му да ревизира не само историята на комунистическото насилие в България, а и художествената му интерпретация, отива зад предела на всяка поносимост. Подобен опит надхвърля даже овърдрафта на гаменското му поведение с "оная, пълничката баба" на границата с Турция, което през пролетта на 2016 г. го вкара в управлението на страната.

В декларацията от понеделник, подписана от Изпълнителното бюро на Националния фронт за спасение на България, е записано, че "под формата на "художествено произведение" (филмът "Откраднати очи") прави откровено пропагандни внушения, като при това си служи с директни фалшификации".

Според същия текст филмът за престъплението "възродителен процес" е "груба "художествена" лъжа – че невръстни дечица и бебета са били мачкани и газени с тежки бронирани машини, а не от тълпата, при протестите на български мюсюлмани срещу преименуването им". Всичко това било "изфабрикувано от медийната машина на антибългарски сили".

Във варианта, в който беше публикувана, тази декларация прави видима

на партията, водена от Валери Симеонов, с демократичния парламентаризъм.

Само за два месеца – от края на декември 1984 г. до началото на март 1985 г. - в България насилствено бяха сменени имената на повече от 800 хил. етнически турци. Три години по-късно повече от 360 хил. души, в това число и деца и старци на преклонна възраст, бяха принудени да напуснат страната. Този факт послужи като основа на документ, който макар и с почти четвърт век закъснение Народното събрание гласува на 11 януари 2012 г. В него бе записано, че насилственото прогонване на български граждани от турски произход през 1989 г. е "форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим". Текстът беше приет за официална позиция на българския парламент със 122 гласа "за", нито един "против" и само трима "въздържали се" (от БСП).

Скритите мотиви на Валери Симеонов и Националния фронт за спасение на България да се правят, че не знаят за този документ, нямат никаква стойност. Важното в случая е друго - една все по-крайна в национализма си и открито ксенофобска парламентарна партия мародерства трагедиите на миналото. За да храни политическото си настояще.

Бях пряк свидетел на насилието, извършено над български граждани между 1985г. и 1989 г. Видях го със собствените си очи за разлика от мнозината, чиито глави Симеонов се опитва да пълни

Това, което, слава Богу, не видях, чух в разказите на приятели, преживели побоите във фургони край селата из Лудогорието. Чух го и в спомените на други приятели, побелели от унижението на насилственото преименуване и ужаса на последствията от неподчинението.

Ням как да забравя мрачните очи на колегите си във Великотърновския университет – етнически турци, които след една внезапна и принудителна ваканция се върнаха с чужди имена. Няма как да простя присмехулната лекомисленост, с която ги посрещнаха други колеги – етнически българи. След това никога повече не бяхме заедно.

Историята на т.нар. възродителен процес не е противоречива (по Симеонов).

Това е историята на последната жестока конвулсия, с която комунистическия режим на Живков опита да спре срутването си. Сега на огъня, който кладат с останките от съборетината му, "патриотични" ченгета топлят изстиващата си слава. Крадат очите ни. За да не усетим, разиграват етюда на страж-попечител и събират публика с абракадабрата, че историческата памет на нацията е останала безпризорна.

Консенсус по "спорния период от края на 1980-те години" няма да има. Защото по него вече няма спор.

Другият консенсус – срещу насилието в името на властта, отдавна би трябвало да е постигнат. Заради него през 2007 г. България влезе в клуба на свободните, а десет години по-късно напук на недоправената си демокрация е дори председател на съвета му. Ако Валери Симеонов не го е разбрал – какво, по дяволите, прави като вицепремиер в правителството на тази странна коалиция, в която все по-трудно намира с кого да си говори?