Руско кино: конфронтация народ - интелигенция
Деян Кюранов направи за "Дневник" съкратен авторски вариант на статиите "Народна кинополитика: зрелища-позорища" и "Интелигентско кино: конфронтация с народа", публикувани в Портал "Култура" на 15 и 28 февруари.
От 8 февруари т.г. в Минск свободно гледат забранената в Русия кинокомедия "Смъртта на Сталин" (The Death of Stalin, Англия, 2017, режисьор Армандо Янучи). Реакциите в Беларус повтарят реакциите в Русия (там не са го гледали, но си знаят): от "Ужасно! Никаква правда! Кощунство! Правилно са го забранили в Русия!" – до "Смехът убива страха. А в Русия върви сталинизация".
Тук правя една съпоставка на съвременното руско кино за народа – и за интелигенцията. Надеждата е, че един киноракурс към руското общество ще ни покаже неща, незабележими от другаде.
Реакциите към филма за Сталин, например, изтъкват една рядко забелязвана характеристика на съвременния руски империализъм: той е не просто авторитарен, той е монархичен. И тази монархичност не е наложена от върхушката, а издигната от низините. Монархът въплъщава нацията и олицетворява народа; Сталин може и да не е бил идеалният цар, но е бил наш цар – значи е неприкосновен! Кино, което го вижда смешен, е лошо кино! А кое е за народа добро кино?
Най-гледаният сега филм в Русия е "Движение нагоре" (Движение вверх, на екран от края на 2017). Това е спортно-исторически филм (нов руски жанр): разказва се как през 1972 г. съветските баскетболисти побеждават американските. Лариса Малюкова (Новая газета) коментира: "Както и едно време, ние разглеждаме спорта като политическа битка, като война... Днес... "Движение нагоре" се приема от широката аудитория като доказателство за нашата непреодолима мека сила."
През последното десетилетие народната аудитория щедро получава от руското кино това, което иска: оксиморона "имперски национализм". Също свръхгледани са "Салют 7" и "Времето на първите" (Время первых) Те разказват за събития съответно отпреди трийсет и петдесет години. "Народът" предпочита да не се сеща, че тези филми за спорт и космос карат зрителя да се радва на събития отпреди половин век, защото липсват радостни събития от днес. Те са поне фактологично верни - за разлика от десетките нови "исторически" филми за масите, които са откровени митологизации.
Митологизираното кино зрителите масово го възприемат като реалност - това е техен проблем. Но когато митологизацията стане метод на документалното кино, тя се превръща във фалшификация на историята. Например: "Великата война" (Великая война; първа серия – 2010) – документален филм за Междусъюзническата война (1941-1945) между Германския райх и СССР (известна и под името Велика Отечествена) – не казва нито дума за войната на тези съюзници срещу Полша, и че на 22 юни 1941 немците тръгват от полска земя, за да нападнат съветските войски, също разположени на полска земя. "Документалният" филм мълчи за това – и е масово превъзнасян в руските медии и социални мрежи като обективен, и има призиви русначетата по него да учат история!
Що се отнася до личния живот на хората – киното доставя всякакви порусени холивудски сюжети от 30-те - 50-те години на миналия век. Провинциалката, макар след обезсърчителен старт завладява Москва; ветеранът от Афганистан/Чечня (очакват се Крим и Сирия) се завръща и побеждава местната мафия; той/тя са успели бизнесмени, които биват нагазени от болест/предателство на любимия, но излизат от кризата по-силни; и т.н. И – вселена от любов: любов в заглавията, в сюжетите. За народа – масов хепиенд!
За интелигенцията, обаче, кинохепиендът е малък проблем: големият проблем е самият народ. През ХІХ век интелигенцията се създава като група граждани, които искат да помогнат на селския народ да започне да живее човешки. Помощта ще става чрез просвета и политически промени. Дори след революцията от 1917-1924, дисидентската интелигенция запази практически същата програма: народът е вече образован, така че да премахнем диктатурата - и народът ще заживее човешки, той само това чака! Но персонажът във филма на Дмитрий Астрахан (и постоянния му сценарист Олег Данилов), който се преживява като типичен руски интелигент, заявява: "Аз мразя хората, с които трябва да живея. Както стана ясно, те са животни. Тъпа паплач, наречена обикновени хора." (Светът е населен с добри и хубави хора - На свете живут добрые и хорошие люди, 2008) И обобщава: "Ето я главната мечта на нашия народ: да получи пари, за които не е работил, и на аванта да се напие и наяде." И – още един важен пункт: руските обикновени хора искат освен това да станат герои в справедлива битка. Народът получава битката си, побеждава - и продължава със скотското всекидневие. Последната надежда е в Космоса – "Може би ще ни кажат какво да правим?" От Космоса идват, нищо не казват и си отиват. Разказът е същностно трагичен, условно-комедийна е само формата.
А от филма "Дечица" (Деточки, 2017) на същите автори - настръхваш. Защото посланието е, че като не можем нито ние, нито Космоса – остава да ни оправят Децата – които във филма са добри, затова справедливо започват да колят лошите Големи. И чак тогава Големите задействат институциите си, и "Спецназ" тръгва да разстрелва децата. Това вече е чиста трагедия – но тя завършва с предизвикателство: "Пазете се, Големи! Дечицата и ножчетата са много!"
Посланието е разтърсващо - но политически - ялово. Детското организирано насилие в Русия е факт, и отделен голям проблем - но то не търси справедливост, а подражава на насилието на Големите: силни срещу слаби.
Но за мен има трима режисьори, които показват ново политическо мислене (разбирачите ги хвалят предимно за киномайсторство): Алексей Мизгирьов, Андрей Звягинцев и споменатият Сергей Лозница. Те са се отказали да търсят "движещите сили" на доброто просто защото не са ги видели – и са заключили, че не ги виждат, защото ги няма в реалността. Тогава – те ще изследват движещите сили на злото. Ето това е ново.
Мизгирьов (например, в "Конвой", 2012) разказва в почти документален, спокоен стил за всекидневната жестокост, посрещана със всекидневно равнодушие. Звягинцев (например "Елена", 2011) нарича филма си "апокалипсис" – апокалипсис на океана от души, видян през една душа. Тази разрушена душа кара тялото на една жена и майка да убие мъжа си – с цел да въведе "народа", въплътен в непрокопсаното семейство на сина й алкохолик, в "евроапартамента" на убития... за да го превърнат в същата кочина, в която са живели дотогава в "многоетажката". Това е реалността! – казва Звягинцев – а не старата интелигентска илюзия за добрите "малки хора", мачкани от комунисти, чиновници или олигарси.
А Сергей Лозница не е мистичен, а приказен – но "Щастие мое" (Счастье мое, 2010) е приказка-кошмар, в нея реалността е настойчива, от нея няма измъкване, накрая или те убиват, или убиваш ти, жестоко и безсмислено. Посланието на тримата е: Първо да обгледаме колкото можем повече с този нов поглед. В резултат – ще видим нова реалност. Пък чак тогава да мислим как тя може да бъде променяна към по-добро.
Старата интелигентска схема беше: народът е добър, дори когато е лош, защото това е от необразованост! Днешният руски народ знае четмо и писмо, може да учи чужди езици и има интернет. Извинение няма. Двестагодишната интелигентска програма за помощ на народа се срива пред очите ни – заедно с програмата на Просвещението изобщо. Вероятно интелигентите разбират, че в днешна Русия са застрашен вид и първо трябва да помогнат на себе си. И да се организират – не като интелигенция, а като интелектуалци. Което, като помислиш, важи не само за Русия.