Отбранителна политика или снишаване
България е вероятно единствената страна в Европа, която не възприема сериозно необходимостта да има отбранителна политика.
След края на Косовската криза, гражданската война в Македония и приемането на страната ни в НАТО, България заживя в безгрижие за военната си сигурност. След 2001 г. нито едно редовно българско правителство не е проявявало задълбочен интерес към развитието на отбранителните способности. Известно изключение е периодът 2004-2005 г., но тогава интересът се изчерпва с усвояването на два милиарда лева, които, както е известно, допринесоха твърде малко за бойния потенциал на Българската армия.
Добилите популярност "нови заплахи" - икономически, социални, демографски, екологични и други невоенни кризи, ни накараха да забравим, че трябва да сме благодарни за мира и да не забравяме, че той не ни е даден по право. Той трябва да бъде съхраняван и да бъде използван за подготовка за "немирен" период.
На Българската армия се гледа предимно като на специализирана и тежковъоръжена полиция – използва се за охрана на границата, противодействие на тероризма и дори на организираната престъпност. Тези задачи безспорно са важни, но едва ли са основни за редовна въоръжена сила. Колкото и страшен да изглежда тероризмът, колкото и да се раздухва заплахата от "тълпите джихадисти, които напират да преминат границата", това са съпътстващи за армията задачи. Главното предназначение на всяка редовна армия по света е да се подготвя да се сражава срещу въоръжен противник – редовни или нередовни противникови въоръжени сили.
Днес Българската армия е със силно ограничени способности за това основно свое предназначение.
Публично известните факти
Като се изключат някои съвременни комуникационни системи, хеликоптерите Cougar и Panther, автомобилите с повишена проходимост Mercedes и транспортните самолети Spartan, армията е въоръжена с оборудване, произведено най-рано през 80-те години на ХХ век, в останалите в историята СССР и НРБ. Западното оборудване се поддържа със сериозни трудности и ограничения, поради недостатъчните финансови ресурси. "Социалистическото" оборудване е на практика на края или отвъд своя технологичен ресурс.
Налице е логична кадрова криза - въоръжените сили не са конкурентноспособни на пазара на труда.
С бойната подготовка се правят редица компромиси, отново поради вездесъщите финансови ограничения. Станалият известен случай от есента на 2017 г. с пилотите от изтребителната авиационна база е само крещящ пример.
Всички тези фактори неминуемо се отразяват на мотивацията и професионализма в армията. Нито една редовна армия в света няма открито да признае неспособност да изпълни задачите си. Това би било несъвместимо с професионалната етика. Затова беше направена "корекцията" в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2016 г. - беше използвано обтекаемото определение "със затруднения и повишен риск". Но едва ли при изредените факти остава съмнение, че Българска армия е далеч от представата за съвременна боеспособна въоръжена сила.
"НАТО ни пази"
Тогава може би България е активна в инициативите на съюзната отбрана и сътрудничеството с нашите съюзници и така гарантира своята отбрана?
Не. България е много далеч от "активен член" на НАТО. Водещи политически партии в България активно се противопоставят на военното сътрудничество със съюзни държави. Разполагането на съюзни сили на българска територия се посреща с открита враждебност от парламентарни сили. (А това е основният смисъл на съюзната отбрана – държавите от "вътрешността" на НАТО да са в готовност да разположат свои сили за отбраната на граничните съюзни държави (каквато е България).
Участието в многонационални формирования е символично, проекти за съвместно придобиване на военно оборудване на практика липсват, а съвместните учения със съюзници са ограничени. Налице е необяснима пасивност при изграждането на двустранни и многостранни партньорства с нашите европейски и американски съюзници.
Това изглежда се "компенсира" с активност в двустранни "специални" отношения с Русия и Турция. България не може да желае милитаризация на Черно море, но не трябва да се забравя, че тази милитаризация не беше започната от държавите от НАТО и ЕС, а от руските военни интервенции и превръщането на Крим във военна зона. България не може да желае нестабилен 80 милионен съсед, но стабилността на Турция се подкопава не от Европа или САЩ, а от хазартната вътрешна и външна политика на турския управляващ елит.
Освен това не трябва да се забравя, че и НАТО и ЕС са съюзи на суверенни държави. "НАТО ни пази!" е лъжа, пусната в обращение от мними привърженици на членството ни в пакта. По-късно тя беше охотно разпространена от тези, за които НАТО е все още противник и България по никакъв начин не трябва да допринася за военния му капацитет.
Нашите съюзници ще ни окажат помощ, но ние трябва да изградим собствени отбранителни способности. Трябва да сме в състояние да допринасяме за сигурността на останалите. Никой няма да помага на България въпреки нейното желание или при демонстриране на неангажираност към съюзните дела.
Като интеграция със съюзните армии и отбранителни индустрии България е много далеч дори от относително новите членове на НАТО. За разлика от Полша, Балтийските държави и дори Румъния, ние нямаме многонационални военни формирования на наша територия. По отношение на индустриалното сътрудничество са направени съвсем символични опити. Гърция често се дава за пример за самостоятелно национално решение в отбраната. Но там водещите германски индустриални концерни произвеждат танкове и подводници за гръцката армия в свои предприятия на гръцка територия. В Румъния са се установили такива компании като Lockheed-Martin, Eurocopter и General Dynamics, както и водещи холандски и британски корабостроители. Хърватия включи собствената си индустрия в производството на бойни бронирани машини заедно с Patria и едни от водещите производители на оръжейни системи за този клас машини в света – Kongsberg (доставчици за американската армия за бойните машини Stryker). Веднъж установили дългосрочни сътрудничества, всички тези държави получават изгодни позиции при придобиването на употребявано оборудване от водещите западни индустриални държави (основно САЩ и Германия).
На този фон, общественият и политически дебат в България е доминиран от незрял и манипулативен тон. България не може да превъоръжи армията чрез абсурдните идеи "да си произведем сами", не може и да се откаже от превъоръжаване. Подобно на останалите източно и южноевропейски държави, България може да предприеме разумен подход чрез който да установи сътрудничество с водещите западни компании. Това би позволило извършването на трансфер на технологии и установяването на производствени и поддържащи мощности на територията на България. И разбира се – когато е оправдано и изгодно – да придобива и употребявано оборудване.
Няма военни заплахи?
Ако България не подготвя въоръжените си сили и участва символично в съюзната отбрана, остава само едно логично обяснение за практическата липса на отбранителна политика – да се приема, че военни заплахи липсват.
Да оставим настрана това уникално българско прозрение, до което съюзниците и евентуалните ни противници явно не са достигнали. В противен случай нямаше да увеличават военните си бюджети и да инвестират в милиардни програми за ново въоръжение.
Фактите са: средата за сигурност в региона е не просто нестабилна. Тя се характеризира с открита враждебност, сдържана на първо място от баланса на силите.
Украйна се намира в състояние на необявена война, а крайните й източни райони и Крим са окупирани. Полуостровът, заедно с т.нар. Калининградски анклав (Източна Прусия), е превърнат във военна зона, наситена с оръжейни системи включващи в обсега си половин Европа.
НАТО даде допълнителни гаранции на Полша и Балтийските държави, но въпросът за бъдещи военни провокации остава открит в "буферни държави" като Молдова и Беларус.
Повече от очевидно е, че Русия ще използва всички средства (включително насилие), за да предотврати влизането на Западните Балкани в НАТО и ЕС. В Черна гора беше организиран неуспешен опит за преврат. В Босна се изпращат наемници за подготовка на радикални сръбски групи, които лесно могат да бъдат активирани за провокиране на насилие и завръщане към кошмарите от близкото минало. В Сърбия се действа с комбинация между подаръци и заплахи и се върви към увеличение на военното присъствие в "хуманитарния център" в Ниш.
Най-притеснително остава положението в особено близката ни Македония.Единственият шанс за просперитет на Македония е бързото влизане в НАТО и ЕС, съчетано със засилено сътрудничество по оста София-Скопие-Тирана. Но сме свидетели как бяха активирани радикални групи в Македония, Гърция и дори България, които да се противопоставят на членството на Македония. И тъй като присъединяването е процес, а не еднократен акт, можем сме сигурни, че в следващите 10 години Западните Балкани и Македония в частност ще бъдат използвани за инструмент за дестабилизация на Европа и НАТО.
И това не е всичко. Югоизтокът е източник на не просто потенциални, а реални заплахи. И тук не става въпрос за внушенията за "тълпите джихадисти", преминаващи незаконно българо-турската граница. Традиционно, за източник на потенциална заплаха се смята несъразмерно силната турска държава. Трябва да си даваме и сметка, че Турция се превръща в друг тип източник на несигурност. Тя се намира под сериозния натиск на събитията в Близкия Изток и е ангажирана във въоръжени конфликти с неясен времеви хоризонт по цялата си южна граница. Но най-сериозните предизвикателства пред Турция не са свързани с непосредствени външни военни заплахи, а с вътрешното й състояние и нееднозначните й отношения със съюзниците и от НАТО. България трябва да си дава сметка, че в обозримо бъдеще на границата си може да няма стабилен съсед, а държава с непреодолими вътрешни противоречия и непредвидима външна политика.
При тези обстоятелства е логично България да търси сигурност в укрепването на собствените си сили и сътрудничеството със съюзниците си от Европа и Северна Америка. Вместо това се демонстрира незаинтересованост и задълбочаване на отношенията с двата основни източника на нестабилност в региона – Русия и Турция.
Настоящият отговор на България
Все пак не можем да си представим, че тотално заслепение наистина е обхванало върховете на държавата. Тогава се налага изводът, че в най-голяма степен се разчита на българската дипломация. Тя уви, се състои в максимата "да не се набутваме между шамарите". Но ако кризата настъпи, т.е. някоя от заинтересованите страни не се съобрази с желанието на България "да се сниши", тогава ще можем да разчитаме единствено на собствените си сили и на помощта, която можем да получим от съюзниците ни. А те със сигурност няма да са особено ентусиазирани да помогнат на страна, която сама не желае да се погрижи за своята сигурност.
Наистина ли България не може да си позволи силна отбрана
България може да си позволи адекватна отбрана, без да затруднява нормалното функциониране на икономиката и обществото. "Адекватна отбрана" означава заделянето на 2-2,5% от БВП за отбрана и поддържането на до 30 хиляди военнослужещи на активна военна служба. Ако при БВП от 66 млрд. лева и публични разходи от 25 млрд. лева, България отделя над 1,5 млрд. лева за отбрана през 2008 г., то няма причина сега подобни суми да са "непосилни", при БВП от около 100 млрд. лева и публични разходи от около 35 млрд.
Очевидно не става въпрос за липса на възможности,
а за липса на политическа воля
Вярно е, че в дългосрочен план тези разходи може да са по-полезни, ако бъдат насочени в здравеопазване, образование, социална сфера или да позволят намаляване на данъчната тежест. Но ключовата дума е "дългосрочен". А ние сме изправени пред реални и непосредствени заплахи. Ако съумеем да изградим капацитет за реакция, ние можем да избираме дали и как да се намесим в условията на криза. Ако нямаме подобен капацитет – можем да стоим и да наблюдаваме как течението ни отнася. И да се надяваме на помощ "свише".
Авторът Георги Цветков е главен асистент във Военната академия "Г.С. Раковски", катедра "Мениджмънт на сигурността и отбраната",преподава национална сигурност. Член е на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България. Статията отразява неговото лично мнение.