За дясното и демокрацията
Дезинтеграцията на старата десница е продължителен процес, на който са посветени множество аналитични материали. Това е изтъркана тема за политическите коментатори, към нея се подхожда почти машинално, тя се появява периодично в медиите, когато се разрази поредният скандал. Съответно дясното се мисли като нещо, което трябва да се обедини, за да оцелее на поредните избори, за него се говори през призмата на вътрешните междуособици и противоречия, а те напоследък се свеждат до това дали е необходимо сътрудничество с ГЕРБ, с Патриотичния фронт, или трябва да се участва в състезанието от самостоятелна писта.
С други думи,
дебатът за дясното не е базиран върху идеи,
той е изместен от темата за коалиционната политика
Десните обсъждат формата, а не съдържанието, стратегията за привличане на изгубените избиратели, а не идеологическото послание. Разбира се, не липсват и информационни поводи от типа на последното заседание на Националния съвет на СДС, което беше широко отразено в медиите. Оттук следва резонният въпрос как е възможно да говорим за идеология, това ли са днешните български консерватори, с физически бой ли се провежда битката за каузата на СДС – всъщност тази кауза се е превърнала в политическо клише, чиято същност не е достатъчно адаптивна днес.
Основната заслуга на българската десница е, че тя е вдъхновител и участник в процеса на прехода от тоталитаризъм и планово стопанство към конкурентна плуралистична система и пазарна икономика. Следователно от перспективата на 1989 г. дясното е носител на ценностите на демокрацията, която обаче не е идеология, а е вид политически режим. В изминалите близо 30 години поне на формално равнище в България беше изградена ефективна демократична политическа система. Всички партии признават официално демокрацията и на практика т.нар. "демократични сили" са изгубили статута си на нейни апологети. Структурната грешка да се бърка идеологията с режима се наблюдава и при новата коалиция, която неслучайно носи името "Демократична България". Разглежданото политическо недоразумение, изразяващо се в смесването на демокрация и идеология, съдържа в себе си още един структурен елемент.
Десницата перманентно борави с клишето, чрез което поема ангажимент "да решава проблемите на хората". Посланието е адресирано към всички, смятащи себе си за демократи и респективно отхвърлящи дефицитите на демократичната политическа система, която не функционира нормално и редица нейни отделни аспекти се критикуват в докладите на различни международни организации. Функционалният елемент има институционално измерение, което се базира върху изкуствено изградената опозиция между политика и ефективност, чието дешифриране не е предмет на настоящия анализ.
Мантрата "да се решават проблемите на хората"
също поставя идеологически въпросителни
Хората сами по себе си са индивидуалности с разнопосочни потребности и интереси. Обръщението към всички или е обръщение към народа като единно цяло и признат авторитет и е натоварено със съответния популистки привкус, или е безадресно послание към хетерогенната общност. И в двата случая внушението на демократите е, че ще установят статукво на истинска демокрация. Не се предлага нито идеологически, нито институционален инструментариум за реализация на целта. Оттук решаването на проблемите на хората се хлъзга по тънката граница, по която тече напрежението между демокрацията и популизма. Действително основните проблеми са свързани с неудовлетворените социални очаквания и липсата на обществена справедливост, оттук автоматично се разтваря ножицата между народа и елита и се продуцира естественият резултат на размиване на границите между популисткото и непопулисткото.
Елементарен, но съществен и показателен пример е проблемът с корупцията. Тя е основен бич на политическата система и катализатор на ерозията на институциите, тя предпоставя липсата на справедливост и икономически растеж, тя прогонва чуждестранните инвеститори и създава недоверие към България. Атаката срещу корумпираните елити е основният патос на популистите, които перманентно рушат демократичните устои. Това е парадоксът пред днешните демократи. Те на теория би трябвало да се обърнат към традицията и консерватизма, към моралните принципи, към отстояването на закона и реда. Само така могат да се отстранят деструктуриращи явления от типа на корупцията.
Аналитичното говорене за основния недъг на българската политическа система се пресича с възловия момент на популизма – антикорупционната реторика. Като резултат от това възниква затруднение да се отчлени популисткото от непопулисткото. По същата схема върви обещанието за повишаване на качеството на живот на всички български граждани. То е чист популизъм, но десницата не се отказва от него, в нашите условия да се лансира идеята за провеждане на политика, която взема предвид консервативния постулат за естественото неравенство между хората, би било равнозначно на доброволен отказ от политическо участие. Реално погледнато, всички партии предлагат в програмите си високо качество на живот и борба с корупцията.
Заразата на популизма се е разпространила масово,
тя измества идеологията
От казаното дотук е видно, че дясното е неспособно да се изправи само срещу партиите, които набират мощ в днешната ситуация. Нека да се върнем към началото и през призмата на нашата теза да осмислим идеята на Божидар Лукарски за коалиция с НФСБ. Според официалната обосновка СДС се обръща към естествения си съюзник – консервативните патриотични сили. По природата си патриотизмът е по-скоро ориентиран към национализма. Днес у нас няма истински национализъм, той вече е изживял своята политическа актуалност. По редица показатели Патриотичният фронт е популистка формация, вътре влиза и крайнолявата "Атака". Жонглирането на Лукарски с идеологическия фундамент е белег на девалвацията на ценностите, обусловена от предизвикателствата на съвременния свят. Коалициите винаги се правят на принципна основа, като принципът, върху който те се градят, е политическото оцеляване. Консервативно мислещата част от българското общество не може да приеме продукта, който й се предлага.
Има един по-дълбок дебат и той се отнася до това
дали консерватизмът има почва у нас
Идеологическото образование на обществото се изчерпва с познанията на онези поколения, които са държали изпита по научен комунизъм в университета. Казано във възможно най-сбита форма, консервативната нагласа не е актуална с оглед на особеностите на историческото развитие, в това число липсата на силна демократична държавна традиция, на аристокрация, на религиозно възпитание; съществен фактор е състоянието на интелигенцията, която в повечето случаи е поставена пред дилемите на борбата за собственото си оцеляване. Освен това консервативната нагласа се опира върху естествените неравенства между хората, а логиката на българския преход и по-специално на неговия първоначален етап създаде напълно изкуствени неравенства.
Ако условно определим разликата между лявото и дясното като разлика между труда и капитала, у нас капиталите отидоха в ръцете на левите, появи се терминът "леви олигарси" с несъмнената си идеологическа противоречивост. Налага се изводът, че липсва социална база за автентична дясна консервативна партия; адаптивността на популистките послания към обществените нагласи рефлектира върху поведението на всички партии, включително и на десните; структурните трансформации в десницата не могат да пречупят дефицита на идеи.