Позицията на Тимъти Снайдър винаги е била, че днешното ни политическо мислене трябва да се основава на историята - не на идеологии. Позната ни е – ако не са ни подминали предишните му преводи на български "Кървави поля" и "За тиранията". А последната му книга специално фиксира проблемите, които се получават, когато политическото мислене престане да се основава на историческото. Главният проблем е синтезиран в заглавието: престанали да мислим исторически, ние сме тръгнали по пътя на несвободата. И сме се оставили да ни води експертът по несвобода Русия.

Снайдър е строг фактолог и книгата му е конструирана така, че подобни прости политически изводи се основават на огромен брой свидетелства за реални събития от последно време. (Бележките за изворите на неговите факти заемат 60 страници дребен шрифт, една пета от книгата!) Неслучайно я е посветил "На репортерите – герои на нашето време." Снайдър презира вечно популярния скептичен цинизъм: за него истинската журналистика служи на истината, тя не е слугиня на силните на деня, както не им е слугиня и историята.

Силните имат полза от политиката на силата, затова я налагат като единствената рационална политика. И тогава историческото бъдеще става лесно предвидимо: по-силният винаги печели, затова от по-слабите се очаква разумно да пасуват. Това за Снайдър е светът на несвободата.

– на свободния избор – но избор едновременно вдъхновяван и ограничаван от историческото знание. То ни дава две подпори. Първо, че силните не винаги се ръководят от ползата, затова и не винаги правят силова политика – в много случаи избират да правят политика на ценностите. Второ, че и слабите могат да побеждават силните, и това се е случвало неведнъж - колкото и да изглежда невероятно за разума, свел себе си до пресмятания. Банални истини – но ги забравяме с последователност и лекота, винаги, когато започнем да правим политически прогнози, основани на силови калкулации.

Историческият оптимизъм на Снайдър е както е немодната дума, моралистичен. Историята не е предопределена нито вече направена – правим я ние и тя е резултантата на всичките ни вектори на воля и свободен избор. Поради което сме отговорни за нея – морално. И поради което са възможни най-различни варианти: в една ситуация ще се наложи волята на глупавите, друг път – на умните, или на самопожертвувателните, на непукистите, на алчните, на продажните, на честните, на садистите Тези неща Снайдър не е написал в книгата си, защото за него на равнище гражданска позиция те са очевидни, а като основа на метода на една историческа школа в политологията биха се превърнали в много специализирано четиво; но аз ги пиша, защото за нас и у нас те не са очевидни дори на гражданско равнище.

така Снайдър етикетира двете главни световни митологични нагласи днес. Митологични – ще рече по необходимост антиисторични. Особено важно за Снайдър, е че и двете се проявяват в днешна Америка (макар и не само в нея).

Само че, предупреждава Снайдър, автоматичен прогрес няма никога – а в наше време има автоматичен регрес.

Която вече е ерозирала поради популизма - най-силната манифестация на историческото немислене днес – прочее, и на немисленето изобщо. Процесът е напреднал, популизмът става все по популярен сред управляваните, започва да предопределя управляващите и да дирижира управлението. Драстичните примери са: в Европа, изборът на Брекзит, в Америка – изборът на Тръмп. И това стана възможно, защото масовият стремеж към без-действие, основан на мита за неизбежното, освобождава полето за масов стремеж към зло-действо. А този стремеж е основан на другия мит - мита за "вечното".

Съдържанието на тази така етикетирана от Снайдър вечност е – вечно страдание. Това е нагласа, традиционна за Русия. Но новият проблем, сочи Снайдър, е че идеологията на страданието е намерила почва и в Америка, и именно тя определи резултата в последните президентски избори. Докато вярващите в неизбежността на доброто не правеха нищо, вярващите във вечността на страданиетоизбраха Доналд Тръмп.

Снайдър анализира факта, че от 1980 година насам неравенството в Америка се е увеличило драстично. Заплатите растат непропорционално на производителността на труда; същевременно, държавата взима все по-малко от най-богатите: за 0.1% от американците с най-високи доходи, пропорцията е паднала от 65% до 35%, а за първите 0.01% - от 75% до 25%. Това ново неравенство предизвиква не само по-лош живот, но и по-лоша нагласа към живота. Това е нагласа, огледална на "неизбежното", но с обратен знак: каквото и да правиш и да не правиш, всичко ще става по-лошо, а "американската мечта" е мъртва – както дословно казва и Тръмп в предизборната си кампания (цитиран от Снайдър).

Снайдър обяснявяа, че за хора с такава нагласа модел на света не е "играта с положителен резултат" – при която и двамата играчи печелят ново богатство; нито дори "с нулев резултат" – при който печалбата на единия е загуба за другия, но общото за двамата богатство си остава същото; моделът им е "игра с отрицателен резултат" – при който и двамата губят богатство, като целта на играта е другият да загуби повече от тебе. (Представена в шопската култура чрез максимата "Я сакам на Вуте да е зле.")

На нас това ни е по-ясно отколкото на американците, на Балканите традицията на страданието е отдавна разработена – новост е разпространението й в масов мащаб в Америка. Да, Снайдър обвинява за това и Русия – но още повече обвинява собствената си страна.

Тук Снайдър не критикува чрез левичарски лозунгчета - а включва своето дълбоко, историческо познаване на американското общество. Когато американци заявят, че не очакват по-добро утре – значи американското общество има проблем. Аморализацията, депрофесионализацията и алчността на днешната американска политическа класа са главните причини: властовият елит е част от проблема, не от решението. Интелектуалният елит или критикува властта по левите схеми от 1960те години, безсилни днес, или мазохистично приема "вечното страдание" с лозунга "Така им се пада!" На кои?

Обобщена, схемата на Снайдър е следната: отказът от индивидуална отговорност и личен избор води до две днешни форми на антиисторично съзнание: "неизбежният прогрес" и "вечното страдание". Те двете едновременно ни тласкат по пътя на несвободата и ни правят податливи на тласъците на Русия в същата посока. Това е нова проблемна ситуация, която няма как да бъде решена по пътя на business as usual: ако правим както обикновено, ще се озоваваме сред все по-голяма несвобода.