Анализите на историческото развитие на демокрацията ще съдържат един странен факт – арабският свят е единствената културна общност измежду другите региони и култури, останала встрани от общото течение на съвременната история.

Както е известно, демокрацията се сблъсква със силни врагове и поради това се налага под формата на "демократични вълни", а не толкова като индивидуален избор на отделни държави и народи. Първата такава вълна бе през XIX век, когато Европа и двете Америки предоставиха избирателни права на всички, включително и на жените, и въведоха усъвършенствани системи за упражняване и контролиране на вота. Към края на тази първа вълна броят на демокрациите не надхвърляше 28 страни – всички те принадлежаха към западния свят и имаха сравнително висок жизнен стандарт.

Последва я втора подобна вълна след разгрома на нацизма и фашизма през Втората световна война. Съответно и броят на демокрациите се увеличи до 36 държави, от които само две в Азия – Япония и Индия. Тридесет години по-късно, през 1974 г., третата демократична вълна започна... с военния преврат на младшите офицери в Португалия. Тя продължи чак до 2002 г. и в географско отношение се разпростря от Португалия, през Испания та чак до Южна Корея, Тайван и Филипините. Впоследствие обхвана и Латинска Америка – Бразилия и Аржентина. По такъв начин около 2/3 от държавите в света възприеха демократичното устройство.

С изключение на арабите. Сред 121 демократични държави няма нито една арабска демокрация. В началото на третото хилядолетие демокрации са 100% от Западна Европа, 91% от Латинска Америка, 67% от Източна Европа и бившия СССР, 48% от азиатските държави и 40% от тези в Африка. Но нито един процент от арабските държави!

Изследователите на този феномен го нарекоха "арабското изключение", изтъквайки очевидната неспособност на арабите да стъпят на пътя на демокрацията. Каква е причината за този феномен?

Това едва ли е решаващият фактор. За сравнение - Аржентина и Чили поеха по пътя на демокрацията едва през 1990 г., т.е. в годината, когато няколко арабски държави обявиха принадлежността си към демократическото семейство. Но за разлика от двете латиноамерикански държави, всичките арабски кандидат-демокрации се превърнаха в авторитарни режими.

Друг пример са страните от Източна Европа, които избраха демокрацията през 1989 г. Само няколко години бяха достатъчни за тези бивши комунистически страни, за да въведат принципите и механизмите на демокрацията и доброто управление. Всичко това поставя въпроса какво попречи на арабите да последват примера на източноевропейците и латиноамериканците.

Примерът с Индия опровергава подобна теза. Тази азиатска страна се присъедини към клуба на демокрациите след обявяване независимостта си през 1948 г. Така тя се трансформира в многопартийна светска политическа система, въпреки че индийското общество включва множество касти и религии. Същевременно арабските експерти продължаваха да твърдят, че демократична система е възможна само там, където има хомогенно в религиозно и етническо отношение общество.

Светът обаче познава и бедни демокрации като Нигерия, Сенегал, Перу, България, Унгария или Полша. Въпреки това арабските елити сериозно твърдят, че бедността и свободата са несъвместими и че арабските граждани трябва да избират между хляба и свободата. При това равнището на живот в страни като Кувейт, ОАЕ, Саудитска Арабия и Катар се доближават до това в скандинавските, но двете групи държави са несъпоставими по показателите "прозрачност" и "права на човека". През ноември 2016 г. бе избран четвъртият поред демократичен президент в бедната държава Гана от началото на нейния преход към демокрация през 1992 г. Тази дата съвпада и с началото на йеменския "демократичен експеримент". И макар че Гана също имаше сериозни икономически, политически и расови проблеми, нейната трансформация се оказа успешна за разлика от тази на арабската държава.

И подобен аргумент не може да е валиден, тъй като преди ерата "Ердоган" Турция беше демокрация, а мюсюлмански държави като Сенегал, Малайзия и Албания също са демокрации. По такъв начин възникна пропаст между неарабските мюсюлмани и арабите, като първите доказаха своята възприемчивост на демократичните ценности.

Измежду 23-те страни - износителки на петрол, в света няма нито една демокрация (тук, разбира се, включвам и Русия и Венецуела). Петролното богатство бе в основата на възникването на централизирани административни системи в арабските страни - износителки на черното злато. При това дори частният сектор е поставен в зависимост от държавния, който е най-големият инвеститор във всички сектори на икономиката. Докато при демокрацията гражданите са представени във властта, участвайки във финансирането на публичния сектор чрез своите данъци, в държавите - износителки на петрол, липсват както демократично представителство, така и данъци – налице е принципът no taxation and no representation.

На пръв поглед въпросният аргумент като че ли дава отговор за неспособността на богатите на петрол арабски държави да тръгнат по пътя на демокрацията. Той обаче не може да обясни защо демокрацията не пуска корени дори в онези арабски страни, които нямат подземни богатства. Някои се опитаха да намерят отговор на вълнуващия ни въпрос чрез допитвания до самите арабски граждани, чрез които да докажат, че последните не зачитат демократичните принципи. Всичките подобни допитвания обаче показаха, че мнозинството от арабите са "за" демокрация, която въпреки своите недостатъци е техният предпочитан модел за развитие.

Но в арабското тълкуване на демокрацията има нещо смущаващо. Около половината от арабите, подкрепящи демокрацията, също така одобряват ролята на религиозните улеми и принципите на шариата. Това на свой ред дава представа за степента на обърканост сред арабското обществено мнение. Религиозната държава е отрицание на демокрацията. Затова наред с "петролното проклятие" съществуват и сериозни културни предизвикателства пред арабския стремеж към демокрация.

При това става дума не само за арабско-ислямски феномен. Както е известно, католическите държави регистрираха изоставане от около 100 години в сравнение с протестантските в своето политическо развитие. Повечето от първите станаха демокрации едва през 70-те години на миналия век. Няма никакво съмнение, че изоставянето на мюсюлманите в сферата на реформата и обновяването на тяхната религия, както и съхраняването на много от чертите на традиционното общество, са в основата на въпросното "изключение". Важен фактор за повратното тълкуване на категории като "свобода", "плурализъм" и "многоликост" се дължи и на възхода на политическия ислям. В Иран след революцията на Хомейни, в Египет по времето на Мурси и в Сирия в териториите под контрола на "Ислямска държава" (ДАИШ) религиозният тоталитаризъм измести демократичните движения и искания.

Наред с всичко това обаче следва да споменем и деградирането на управляващите арабски режими през десетилетията, предшествали Арабската пролет. Всички те в крайна сметка се превърнаха в репресивни системи с формална демокрация и избори, в които управляващата партия няма конкурент, печелейки все по-голям процент от гласовете.

Когато в началото на 2011 г. избухнаха първите народни бунтове, голям брой изследователи и коментатори започнаха да говорят за "края на арабското изключение". Последвалите поражения обаче ни върнаха отново към "кота нула", т.е. към едно продължително арабско изключение. Демокрацията пусна корени в различни държави – богати и бедни, религиозни и светски, традиционни и модерни, еднонационални или многонационални. Тя процъфтява както в уседнали общества, така и в страни, познали граждански конфликти и войни. Вкорени се както в централизирани държави, така и в такива, които все още търсят своята национална идентичност.

Ние, арабите, закъсняхме твърде много.

Демократичният поврат изисква на първо място вяра в самата демокрация, както и познания за нейната същност. Той предполага реформиране на религията, светски политически партии и гражданска култура, изграждана върху рационални принципи. Сред необходимите условия за неговия успех е и скъсването с "просветения деспотизъм", който в течение на цял век определяше мисленето на арабските политически и културни елити.