Когато приключва разрушителната Втора световна война, мнозина са вярвали, че започналата в разрушена Европа реконструкция ще отвори пътя и на модернизацията на общества, които не са успели да предотвратят световната война. Шестдесетте години на ХХ век са станали емблематични за тази промяна.

От една страна, надежди за обновление и по-добър, по-свободен, по-благоденстващ живот, от друга страна - общества, които по същество остават също толкова консервативни, забранителни, ограничителни, колкото и преди Втората световна война.

Напрежението между очакванията на едно многобройно поколение на родените веднага след 1945 г. и обществените порядки на едно в много случаи патриархално общество, ще изригне в края на това бурно десетилетие. Бунтът е срещу порядки от различен характер, които обаче са разбирани от младите като ограничение за свободите, индивидуални или колективни, иначе прокламирани като официална норма от всички тогавашни власти.

През март 1968 г. студентите от университета в Нантер (Париж) се разбунтуват заради реда в общежитията, разделящи момчетата от момичетата, но и да поискат освобождаването на арестуваните студенти, участвали в демонстрацията два дни по-рано срещу войната във Виетнам.

Движението набира скорост и подкрепа и в началото на май, при сблъсъци с крайно-дясната студентска организация "Запад", прерастват в бунт и окупация на Сорбоната. Следват "дни на барикади" в Латинския квартал, периодично разгонвани от жандармерията.

Ситуацията се изостря с началото на обща стачка на профсъюзите, съпътствана от окупация на предприятия. Към края на май в стачката се включват почти 9 милиона работници. Правителството е фактически блокирано, а президентът, генерал Де Гол, разтревожен от възможна комунистическа революция във Франция, напуска страната за един ден (29 март), за да се срещне и консултира с командира на френските войски в Германия (Баден-Баден).

Париж е обсипан с графити (тогава няма интернет нито Фейсбук). На тях се вижда знаменитият лозунг "Забранено е да се забранява", но също и графити с искане за "народна власт", която да помете както старите партии, така и властта на капитала. Един графит призовава: "Бъдете реалисти – искайте невъзможното!" Друг иска "Въображението да дойде на власт!"

Политическа революция няма, макар да изглежда възможна. Ален Кривин, тогавашен лидер на влиятелна гошистка организация (крайно лява - бел. ред.), споделя в един документален филм от 2008 г. на режисьорката Мишел Доминиси: "Въпросът за властта не беше поставен. Проблемът за обществото – да! Беше ни дошло до гуша от капиталистическото общество, но не и от властта."

Макар за мнозина наблюдатели през май 1968 г. "властта да се търкаля по улиците", няма кой да я вземе: нито студентите, нито стачкуващите работници, нито комунистическата партия.

Френското общество е дълбоко разделено, а стихията на спонтанния бунт и последвалите стачки изплашват мнозина. Привържениците на Де Гол организират манифестация в Париж на 30 май (200 000 души), правителството разпуска с декрет левичарските организации, а на предсрочните парламентарни избори в края на юни голистката партия получава абсолютно мнозинство в парламента. Франция изживява своята политическа нормализация.

В същия документален филм Даниел Кон-Бендит (тогава студентски лидер, сега евродепутат от Зелените) обяснява: "Обществото днес е напълно променено, благодарение на онова, което се случи през 60-те години и след това. Нещата се промениха и доказателството е Саркози. При Де Гол един президент на републиката, разведен, с разпиляно семейство, с деца от различни майки и т.н., би бил немислим. Така че спечелихме, това е друго общество. Аз обичам

да казвам: спечелихме социално, загубихме политически. И добре, че загубихме политически."

Движението не остава само във Франция, то обхваща поколението и в други страни от Запада и Юга. В САЩ, особено около съпротивата срещу войната във Виетнам, която през 1968 г. е в четвъртата си година и е ангажирала почти половин милион млади американци, се разгръщат разнообразни социални движения: на чернокожите, на феминистките, на хипитата.

Борбата е както за правата на различни общности и малцинства, така и за социално признаване на тяхното различие. Атлетът Томи Смит прави демонстрация, като на олимпийските игри в Мексико излиза на подиума и прави знака на "Черните пантери", 6 месеца след убийството на пастора Мартин Лутър Кинг, лидер на борбата за равноправие на чернокожите. Робин Морган, поетеса и журналистка, ще направи акция срещу конкурса за Мис Америка през октомври 1968 г.:

Хипи движението е също една от емблемите на 1968. Но, за разлика от горните примери на съпротива срещу неравноправието на чернокожи и жени в едно проспериращо, но консервативно общество, хипитата избират просто да напуснат обществото, да заживеят в свой свят на "секс, наркотици и рокендрол". Съпротивата им е срещу подредения консервативен и лицемерен свят на родителите, затова и демонстрират хаотично всекидневие, разпуснат вид, раздърпани прически – обратното на стила "денди", към който ги подтиква социалният код.

Съпротивата е и срещу войната във Виетнам, която поглъща все повече младежи в кървавия си потоп. Филмът на Милош Форман "Коса" го илюстрира с отворената паст на военнотранспортните самолети, които като чудовища поглъщат крачещите към тях мобилизирани младежи. А те пеят Let the Sun Shine In!

Но социално хипитата произхождат от заможната бяла средна класа, затова и не намират контакт с движенията за равноправие на чернокожите и на жените. Робин Морган изразява възмущението си (цитирания документален филм): "Например, хипи левицата казваше на един от известните си постери:

След революцията ще има (и следваше дълъг списък от неща): безплатна храна, безплатна земя, безплатна марихуана, и безплатни жени Чувствахме се предадени!" И добавя: "Когато гледате тази хипи левица, не толкова социалната справедливост я движеше, но по-скоро търсенето на удоволствието."

И въпреки това хипи движението остави в наследство жаждата за свободи и съпротивата срещу консервативното консуматорско общество, основано на гонитбата на печалба.

От другата страна на "желязната завеса" нещата изглеждат различни, защото бунтът на младите там, проявил се със студентските протести в Полша през март 1968 и по-късно в Пражката пролет, изглежда като логична съпротива срещу една тоталитарна власт. На Запад дълго време никой не прави опит да свърже ставащото по едно и също време от двете страни на световното разделение.

Днес разбираме нещата иначе – и от двете страни на желязната завеса се проявяват очакванията и надеждите на следвоенното поколение, което, всяко в своите обществени условия, иска повече свободи.

В Полша студентите протестират срещу присъдите на техните колеги Адам Михник и Хенрик Шлайфер, защото в интервю за западната преса са изразили несъгласие с разгонването на студентска демонстрация във връзка със свалянето от сцената на пиеса на Мицкевич.

В Чехословакия, студентите първоначално се мобилизират в подкрепа на предприетата либерализация на режима от комунистическия лидер Александър Дубчек, известна като програма за "социализъм с човешко лице". След военната интервенция на Варшавския договор, младежкия бунт е срещу окупацията, но приема формата на ненасилствена съпротива, подобна на посланието на движенията на Запад. Прага, също както и Париж, е изпъстрена с графити. На

един от тях четем: "Каин и Авел също бяха братя" или "Игнорирайте окупаторите". На друг: "Ленине, събуди се, че Брежнев се побърка!".

Емблематична фигура на тази съпротива е студентът Ян Палах, самозапалил се на Вацлавския площад през януари 1969 г., за да накара гражданите да не се отчайват и да не приемат новата ситуация. Актът му, последван и от двама други, остава акт на отчаяние пред невъзможността да се постигне истинска промяна.

В цитирания по-горе документален филм неговият брат, Иржи Палах, споделя: "Хората, които бяха ентусиазирани в началото, изпаднаха в някаква апатия, казвайки, че вече няма на какво да се надяват. Ян несъмнено искаше да ентусиазира гражданите и да уязви правителството. Затова предприе едно толкова крайно действие."

На гибелта на Ян Палах няма журналисти, името му обаче постепенно се превръща в символ на младежкия бунт за свобода и равноправие. Символ и на набиращата сила идея за ненасилието, която ще бележи нежните революции" от 1989 г.

Какво представлява 1968-ма? Ален Кривин обобщава: Това е движение, което продължава след старото работническо движение, на металурзите, на миньорите, с традиционните символи и традиционни форми на борба, като барикадите. От друга страна, това е нещото, което днес наричаме ново социално движение. Не само с искания срещу капиталистическата експлоатация.

- за жилищата, за имигрантите, за хомоссексуалистите, за жените, това е новото социално движение. И 1968-ма е по средата.

Днес нови консерватори се опитват да си разчистят сметките с наследството на 1968-ма, с идеите за общество на свободи за индивидите и малцинствата, на толерантност и уважение към различията, на равенство в различията, на съпротива срещу превръщането на всичко в стока и ориентацията на всяка човешка дейност към печалба.

Изглежда 1968-ма все още не е съвсем завършила.