На 16 юни, на първия форум на движение "Реформи в културата" в Пловдив, бяха отправени принципни критики към културните политики в България: освен изброяването на известните болни проблеми на всеки от културните сектори най-важната беше, че всъщност отсъства визия за развитие на българската култура.

Министър Банов, който присъстваше заедно с целия си екип, не прие тези критики. "Нямам самочувствие на човек, който няма визия" – заяви той, изказване, което после беше мултиплицирано в медиите от PR отдела на министерството.

Много е хубаво, че министърът има визия. Остава да ни каже каква е, защото забрави да направи това. Това, че щял да даде малко повече пари за библиотеки, за центъра за книгата, за центъра за съвременен танц и пърформанс, че няма да мести Червената къща също е хубаво. Само че е

поредното действие "на парче", кърпещо нещата тук или там, не е визия.

Визията е ценностна база и избор на стратегическа посока, в която ще се развива българската култура, тя е и основание за бъдещи културни политики, философия на управлението. От нея следват приоритети, а може да последва –

А може би дори цялостна, системна реформа в законодателната база на културата.

Бихме искали отново да поканим министъра да сподели своята визия. И за негово улеснение ще направим нещо като карта, т.е. ще опишем възможни избори, различни посоки и философии, на базата на които би могла да се развива българската културна политика. Не претендираме за систематичност, просто в популярен вид изброяваме най-известните от родната и световната практика модели.

Да започнем обаче с псевдомоделите.

Първият от тях, който е и най-близо до българската реалност, може да бъде озаглавен

Тоест. това всъщност е отсъствие на културна политика, имитация. То не е нищо повече от обслужване по инерция на създалата се безрадостна ситуация в българските културни институти. Плащаме дължимите възнаграждения в самото министерство, и колкото има – в театри, опери, оркестри, библиотеки, читалища и пр. Плащаме им такива, каквито сме ги заварили, без реформи, без кой знае какви промени, макар понякога да пипаме тук и там, да правим малки ремонти, даваме, ако има пари, малки увеличения. Плащаме ги с бюджета, който са ни отпуснали за култура – под 0.5% от БВП (въпреки предизборните обещания на ГЕРБ за 1%). Плащаме ги също и според това коя художествена гилдия е по-креслива в момента – на нея й се дават малко повече. И парите свършват, а с тях и т.нар. културни политики.

Цялата тази инерционна дейност всъщност обслужва една

която навремето, добро или лошо, е била създадена въз основа на съвсем различни приоритети и според съвсем различни принципи от тези, формулирани в чл.2 от Закона за закрила и развитие на културата (ЗЗРК).

Вторият вариант е разновидност на първия. Той е свързан не с директни плащания, а с т.нар. делегирани бюджети. Ситуацията е оставена абсолютно същата, нищо не е реформирано, тежкото наследство си е пак тук, само дето малкото пари се разпределят не ситуационно, а предварително, по неясни, но обявени за "пазарни" критерии. И културните институции получават по малко парче от малката баница, след което са оставени да се оправят сами на пазара на културни продукти, ако въобще има такъв – това е друга тема.

Ако случайно някои от директорите има пазарен усет, той просто комерсиализира брутално дейността на поверения му културен институт, без да се интересува от културно качество и други критерии. Ако ли не...

Да напомним: всеки истински модел на културна политика би трябвало да е свързан с визия за реформа и произтичащо от това ново, приоритетно разпределение (1. Вариант - на същия мизерен бюджет; 2 вариант – на нова бюджетна рамка и по-голямо финансиране на културата – но за последното трябва да се намерят аргументи, за да бъде убедено финансовото министерство). Тук няма да подсказваме нищо, нека министърът сам да ни каже какви реформи предвижда и какви ще бъдат приоритетите му.

Следващият модел културна политика е допълнителен. Той не засяга "вътрешната културна политика", повече е насочен навън и може да бъде наречен "и ний сме дали нещо на света". В него, за разлика от първите инерционни възможности, има политическа воля – тя иска да изтъкне постиженията на българската култура, да ги направи видими по световни сцени, концертни зали и галерии. Това, разбира се, не е лошо. Когато има постижения, те трябва да бъдат изтъквани, когато има с какво да се гордеем, трябва да го показваме, от това би могъл да спечели и имиджът на България. Но не ви ли дразни нещо в изразите "изтъквам се", "показвам се"?

Културното самохвалство не е културна дипломация, нито автоматично гарантира културна консумация на български културни продукти в чужбина. То не осигурява от само себе си вниманието на Европа и света към това, с което ни се иска да се похвалим: може да се случи така, че с разни недомислени грандомански инициативи "пред света" не постигаме абсолютно нищо, просто профукваме пари на данъкоплатците. Тук опасността културните политики да се сбъркат с елементарен PR и самореклама e на една ръка разстояние.

Идеята за подновяване на функцията на българските културни институти в чужбина не е лоша, но изисква конкретност и отново идеи за политики - очакваме ги от министъра. И нека той помни, че принципът "и ний сме дали нещо на света" винаги трябва много внимателно да се балансира с принципа

т.е. с осигуряване на достъп до качествени чужди културни продукти за българските граждани. Да напомняме ли очевидното - че светът е голям, а България – малка? Културата не работи по модела "по света и у нас", не може да бъде затворена в национално-клаустрофобични граници. Тя е обмен, общуване, общност, намеса, участие в културни трансфери, в световни и европейски културни процеси, проблеми и конфликти – а не просто "себеизтъкване", пък било то и гордо-патриотично. Осигурява ли българската политика участие в глобалните процеси и как гарантира, че българските постижения наистина (а не само пожелателно) присъстват в световната културна комуникация и упражняват реално влияние?

Друг възможен модел разтоварва Министерството на културата и му дава чисто регулаторни функции. В него то вече не определя посоки и няма нужда от собствена визия, защото единствено създава условия други да правят това. Казано иначе – това е модел, който осигурява и гарантира демократични възможности на множеството културни субекти, които реално произвеждат култура. Тоест министерството създава примерно фондове със справедливи правила за всички и културни институти и организации могат да кандидатстват с проекти в тях. Така не един централизиран управленски орган, а самите организации в множество инициативи определят "сумарно" посоката, в която се развива българската култура.

Този принцип звучи добре, демократично, но пред него има много проблеми – както практически, така и философски. Първият проблем е бюджетът на фондовете, или по-добре казано – на Фонда. Както е известно, националният фонд "Култура" е мизерен, не стига за нищо. Питаме министъра

как ще се осигурят демократични и справедливи условия за всички? Как ще се преразпределят парите, ако отидат в този фонд от съвсем нов тип? Трябва ли той или не? А ако има - какви и кой и как би ги определил? Защото колкото и да е демократичен, този модел на управление оставя отворени въпроси, които роякът от отделни организации едва ли може да реши. Как ще се осигури възпроизводството на националния културен капитал, как ще се опази и реставрира културното наследство? Каква е политиката към българския език? Как ще се свържат политиките за култура с политиките за образование? Какво да правим с наличната мрежа от библиотеки и читалища? Какво ще правим с институтите в чужбина?

Тези въпроси не могат да бъдат оставени на отделни културни оператори, те са държавни задачи и изискват стратегическо мислене и държавнически избори, свързани с традицията и дългосрочни културни процеси, със самата културна идентичност на българските граждани, с баланса между етнически, религиозни и малцинствени култури. Ако новият Фонд има приоритети - кои области на културата ще бъдат оставени на културните оператори, кои ще останат, управлявани от приоритетите на държавата? Да не забравяме, че настоящата практика вече е посочила съвсем друг болен, чисто практически проблем: в момента журитата за конкурси за проекти в стария "Фонд с малко пари" често са белязани от лобизъм и безогледен гилдиен егоизъм – всяка културна сфера тегли към себе си. Как, с какви правила може да бъде предотвратено това?

Последният тип културна политика, който ще посочим като възможност, е наистина сложен. Той не мисли за културата като ограничен "сектор", в който има подсектори - кино, театри, опери, библиотеки и читалища, а я мисли като

Това значи, че се опитва да проследи и управлява най-трудните баланси и диалектически взаимовръзки – между подкрепа на масови културни инициативи "отдолу" и елитна култура "отгоре", т.е., между "висока" култура и култура на всекидневния живот. Той търси децентрализация и демократично равноправие между различни етнически, религиозни и езикови култури, осигурява възможност за избор и изява, за достъп, който не нарушава авторските права, за творчески изяви на разнородни културни субекти. В последна сметка той не подкрепя "на парче", а търси косвени лостове за упражняване на системно управленско влияние върху културното равнище на нацията, т.е. върху очевидните и споделени ценности, върху културните навици, върху културните компетентности на българските граждани, върху "сетивата" и потребностите на културната консумация. С тях гражданите придават ценност не само на своето потребление, но и на своя живот. Това е точката, в която културата е жизнена среда и качество на живот. Затова за нея е нужна и грижа, подобна на екологичната - като към заобикаляща ни среда, която е в риск. От този тип културна политика следва и съвсем друг вид културна дипломация – но няма как да навлизаме в подробности.

Ще спрем дотук, с горните схематични описания на избори, философии, политики и посоки за развитие на културата: ще отбележим само, че в рамките на тази карта от възможности могат да се правят избори, леви и десни, централизирани или по-малко централизирани. Без съмнение изброените принципи и философии могат също така да бъдат и комбинирани, балансирани, дори синтезирани – но това също трябва да се прави съзнателно, премислено, с избори, базирани на политически ценности, с определяне на дългосрочни приоритети, с изтъкване на социалната ценност на тези приоритети. А в процеса на правенето на тези избори те трябва да бъдат споделени и обсъдени с обществото.

Ще се радваме, ако министър Банов ни обясни къде се намират той и неговият екип на предложената от нас карта: какви са техните избори. Ако пък картата нещо не му харесва (тя е условна така или иначе), да се чувства свободен да я зареже. Нека възприеме настоящото просто като покана и повод да сподели своята визия, философията си, приоритетите си. А не само да ни казва, че имал такива.

Като се обръщаме към него с този въпрос, му обещаваме, че ние, т.е. движение "Реформи в културата", ще му отвърнем със същия жест – ще споделим нашата визия за развитието на българската култура в момента, в който я разработим докрай. Това ще стане вероятно в рамките на една година, след четирите критически форума, които планираме – след вече проведения в Пловдив, ще има наесен такъв и в София, а след това още два в областни града. На тях експертни екипи, творци, културни активисти и ангажирани граждани ще обсъдят заедно проблемите на културната политика, ще обобщят своите оценки и ще предложат идеи, приоритети и конкретни мерки за развитие. Ще информираме периодично българската публичност за този процес - с настоящото слагаме в "Дневник" началото на серия от публикации на движението по различни конкретни проблеми.