Четири парадокса на българския протест
В България започва да се надига нова, трета протестна вълна за последните пет години. Първата беше през зимата на 2013 г. и беше породена от високите цени на тока; тя доведе до оставката на Бойко Борисов. Втората - през лятото на 2013 заради назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС, и продължи повече от година, за да завърши с оставката на Пламен Орешарски.
Падането от власт на първия кабинет на ГЕРБ не доведе до намаляване на цените на тока, напротив, през изминалия период електроенергията и топлоенергията вървят прогресивно нагоре и въпреки това сега Борисов кара третия си управленски мандат. Оттеглянето му през февруари 2013 на пръв поглед беше в съзвучие с исканията на протестиращите, но на втори план то беше тактически ход, предприет с цел да се минимизира електоралната загуба.
Орешарски падна, когато протестите бяха затихнали съвсем. Първоначалното желание на протестиращите за отстраняване на Делян Пеевски от ДАНС беше удовлетворено още в първите дни на демонстрациите. Но въпреки това този протест се трансформира в по-мащабното искане за демонтиране на модела "Кой?". Оставката на кабинета дойде не под натиска на улицата, а вследствие на една пресконференция на Лютви Местан.
Днес на власт е ГЕРБ, който внасяше поредица от вотове на недоверие срещу онзи злополучен кабинет, но на практика моделът "Кой?" изобщо не е демонтиран, медийната група на Пеевски поддържа правителството, а още по-интересното е, че именно медийният закон на Пеевски беше приет с гласовете на всички партии в парламента с изключение на БСП. Протестиращите през 2013 и 2014 искаха промяна на политическата система. Оттогава страната премина през цикъл от избори, който не доведе до съществена трансформация на партийната конфигурация, не сполучи и референдумът за изборните правила.
Сегашните протести
са при ниски нива на доверие на гражданите към партиите и основните политически институции и на ниски нива на политическо участие в изборите и референдумите, които са основният инструмент на суверена за делегиране на легитимност на управлението. Пасивността, базирана на въздържанието от упражняване на основни конституционни права, е комбинирана със слаба протестна вълна, организирана в социалните мрежи, която засега не е в състояние да разруши политическата стабилност.
Недоволството
на този етап се развива по няколко линии: исканията на майките на децата с увреждания за оставката на Валери Симеонов, която накрая беше подадена, и исканията на шофьорите да паднат цените на горивата и да не се вдига цената на застраховката "Гражданска отговорност", както и да не се вдига данъкът върху старите коли. Някои от споменатите искания са спорни. Например цената на горивата зависи от цената на петрола на международните финансови пазари и българските власти не са в състояние да я регулират, макар че по принцип биха могли да предприемат мерки и социални политики, които да компенсират инфлационния ефект.
Хетерогенните искания, породени от неудовлетворени социални очаквания, започват да атакуват политическата система с нейните партии и институции. Неудовлетворените социални очаквания и произтичащите от тях искания могат да съставляват една безкрайна поредица: едни ще искат да падне цената на тока, втори на водата, трети на парното, четвърти на бензина, пети на данъка върху старите коли, шести на данъка върху жилищата, седми ще искат повече пари за хората с увреждания, осми за пенсионерите, девети за учителите, десети за лекарите и т.н. до безкрайност. Ясно е, че държавата не е в състояние да удовлетворява на калпак всяко едно от тези искания.
Оттук следва, че недоволството се насочва към политическата система като цяло и формулира претенцията за промяна на модела на нейното функциониране и за подмяна на нейния елит. Това са базовите характеристики за възникване на една класическа популистка ситуация, така, както я обяснява теорията.
Оттук започват и парадоксите
На първо място, България сега се управлява от популистко правителство, а политическото поведение на опозиционната БСП отявлено следва популистките стратегии за политическа мобилизация. Следователно популизмът е на власт и не може да бъде свален, защото неговата алтернатива се нарича популизъм. Ако си позволим една спекулация, в тази светлина можем да интерпретираме изявлението на президента Радев, че още не се е зародила управленска алтернатива.
Второ, когато влезе във втория кабинет на ГЕРБ, Реформаторският блок предложи радикален проект за съдебна реформа, който можеше да доведе до действителна промяна в начина на функциониране на политическата система по посока на засилване на нейната ефективност. Този проект приключи с политическа криза, формално породена от друг повод (Борисов подаде оставка заради загубата на Цецка Цачева на президентските избори), със задълбочаване на процесите на дезинтеграция на старата десница и с триумфалното завръщане на Цачева във властта именно като министър на правосъдието.
Трето, макар и без достатъчно сериозни санкции срещу нарушителите, в Изборния кодекс беше въведено задължителното гласуване. Избирателите не се втурнаха масово към урните, не реализираха декларираното от тях желание за промяна на политическата система.
Четвърто, сега се появява един отглас от протестите от 2013 г. Протестиращите не искат да се ангажират с политически сили, на думи се дистанцират от всички партии, но не посочват инструментариума, с който да си послужи политическата система, за да се реализират техните искания.
Лозунгът "Оставка", настроенията срещу елитите и партиите са част от популистките техники, използвани за да се установи по демократичен път днешната политическа конфигурация. Разглежданият парадокс има още по-широки измерения, засягащи съществуването на крехката българска демокрация.
Протестът е демократичен механизъм за гражданска мобилизация срещу действията на политическите елити, за упражняване на граждански натиск и контрол върху определени техни действия и бездействия. Възниква въпросът защо протестиращите издигат предимно социални и антиелитистки искания. Да, има и лозунги за наказание на корумпираните, но защо не се формулират искания, например за изграждане на ефективен институционален модел за противодействие на корупцията, който да доведе до вкарване на корумпираните политици в затвора, както призовава последният брюкселски доклад. Защо не се надига масово недоволство срещу ограничената свобода на словото, която влияе върху цялостния обществено-политически живот.
Лостовете за граждански натиск върху политиците са силно разхлабени, защото е отпусната хватката на демокрацията. Хората искат промяна, но не знаят къде да я търсят.
Пада Борисов, идва Орешарски, измитат Орешарски, идва пак Борисов, могат да свалят Борисов, но ще дойде Нинова. А после накъде, какво, защо? Неизвестност...