В страната на самодоволните чичковци
Миналата седмица се проведе Софийският международен литературен фестивал. Съвършено организиран (от изцяло женски екип впрочем, споменавам го тук не защото бих го споменала иначе, а защото има отношение към същината на този текст) и с впечатляващи чуждестранни гости, голяма част от които се намират на гребена на вълната на съвременната европейска литература. Както и в предните редици на обществения разговор в страните си, нещо нечувано по нашите ширини. Защото автори като Роберт Менасе, Лукас Берфус и Йонас Люшер активно, а понякога дори агресивно пишат и публично говорят за политика, критикуват и агитират към критично мислене, правят това, което всъщност се очаква от писателя като мислещ, независим и ангажиран човек.
Ние тук не обичаме много да правим това.
Тук "политика" е мръсна дума,
че току-виж някой решил, че ни плащат
Така че тук пишещите хора, общо взето, си траем (пък и рядко ни питат), в най-добрия случай говорим за миналото, няма кой да изпищи: "Ама нас ни управляват престъпници! Сега! Ама държавата се разпада и всичко отива на кино и обществото ни е с феодална структура и средновековни разбирания, не виждате ли?!" Ако някой реши да понамекне нещо в тази посока, той или тя (обикновено е той, и за това ще стане дума) се оказва мерзко протеже на Сорос и толкова, край на обсъждането. Така че тук пишещите предпочитаме да се караме помежду си, хем за изпускане на парата, хем току-виж скандалът вдигнал малко продажбите.
За съжаление тази година една от потенциалните теми за караницa отпадна, тъй като журито на наградата "Хеликон" кокетно оповести, че не е успяло да си свърши работата и наградена книга тази година просто няма. Паричната част от наградата отива при някаква фондация, а номинираните писатели, които повече от час стояха прави в един от коридорите на "Хеликон Витоша", гледайки към седналото на по-високо ниво жури, за да дочакат ето този резултат, останаха да си мислят защо така е станало. Защо така стана, наистина? Не знам и не ме вълнува особено. За целите на този текст ще спомена само, че в 17-годишната история на наградата "Хеликон" тя е получавана от писатели от женски пол само два пъти – през 2006 година от Елена Алексиева за сборника с разкази "Читателска група 31" и през 2010 година от Росица Ташева за романа "Колкото до шотландеца". А номинирани произведения на писателки през годините не липсват. Тази година от 12 номинирани книги седем са на автори от женски пол. Знам ли, може би всичко това е случайност. Може би само на мен 14 наградени мъже към две наградени жени през годините се струва необичайно и по-скоро тенденциозно разпределение. Може би, най-сетне, гроздето просто е кисело. Но въпреки че бях и съм много горда да съм сред номинираните, вече не изпитвам никакво желание да получа награда "Хеликон" сега или в бъдеще. Наградите са жест на уважение и поощрение, те не би трябвало да допускат съмнения за тенденциозност или необективност, нито пък да включват недостойни игрички на "иди ми – дойди ми".
Но всичко това е просто скоба, отклонение от въпроса, който ми се стори особено важен в контекста на дискусиите по време на фестивала. А именно:
Има ли глас пишещият човек?
И за какво трябва да го използва? Всички чуждестранни автори, които чух да говорят по този въпрос, имаха един и същ отговор: Да, гласът на пишещия човек се чува и той трябва да бъде използван, за да подтиква към критично мислене, към търсене на истината и разкриване на несправедливостите. И не, никога не е късно за това, колкото и късно да изглежда.
Хубаво, нали? Хубаво е. И доста трудно в нашия контекст. Защото в края на подиумната дискусия за краткия разказ, в която с огромно удоволствие участвах, имаше въпрос от публиката, който ме изуми, зашемети и болезнено върна на земята, в страната на самодоволните чичковци.
Небезизвестен български литератор, поет, член на журита и прочее, който любезно беше забелязал, че на сцената се намират само лица от женски пол, три писателки и един литературовед, счете за необходимо да зададе въпроса дали се радваме, дали сме благодарни и щастливи от факта, че – за разлика от своите баби и прабаби - имаме възможността да рефлектираме своето ежедневие. Тоест че като жени имаме възможността да пишем, вместо само да работим и домакинстваме. Ето това ни попита с всеизвестния не само от литературните, но и от политическите, образователни, административни и други среди тон, тона на шкембестия, проспал всички възможни революции на последните десетилетия български сексизъм и "традиционализъм". Лицето на този самодоволен, нетърпящ възражения, легнал на някакви отминали, неясни и най-често само номинални заслуги тон е г-н Валери Симеонов (Бойко Борисов, Красимир Каракачанов, Вежди Рашидов, ...), а името му е Легион. Чуваме го ежедневно.
И така, как човек да говори за политика, за морал и обществени ценности, като се оказва, че у нас не са изяснени основни позиции?
Защо се смята за приемливо
полът ми да бъде обсъждан в контекста на това, което работя?
Ами ако кожата ми беше по-тъмна, а косата – примерно червена, тогава какво? В коя година се намираме изобщо? Но конкретно на въпроса: не, аз не се радвам, че ми е "позволено" да пиша, господа. Считам го за свое право, за което, ако се наложи, бих се борила. И не "рефлектирам ежедневието си", а пиша по теми, които ми се струват интересни както за мен самата, така и за другите хора, затова и си позволявам да предлагам своите книги на вниманието им. О, и "градската" ми прабаба е следвала математика във Виена, това само за пълнота. А сега дали може да преминем към въпроси от настоящия век? Справедливост, капитализъм, демокрация, екология, anyone?