Историческият разказ, предназначен за популярна употреба, е сред най-първите средства за създаване на чувство за принадлежност. Примерите от читанката по история и предлаганата историческа литература за неспециализирано четене служат на каузата на гражданството.

Гражданската култура и разказът за историята, предазначен за популярно възприемане, са свързани. Те са скачени съдове. Ето защо партии и организации търсят идентичност чрез своите версии за миналото, разказвани на нивото на масовата публика.

Още от Средните векове важни са генеалогиите. Усещането за принадлежност се основава и на заедност назад във времето – толкова по-стабилна е идентичността ми, колкото по-близо до изворите на историята се намира моят род. Културната памет е гарант за вписването на Аз-а в обхватното "ние", което на свой ред го стабилизира: не ще падна, ще оцелея и ще го направя в достойнството, рамкирано от миналото величие на общността като стандарт за днешния ден.

Историята за масова употреба изпълнява тази функция – представлява разказ, произведен най-често институционално и разпространяван централизирано, прицелен в уравняване на мисловните съдържания и мотивациите за действия заедно на големи маси от хора. Мобилизацията в името на идеите, низпославани от държавните институции, има за цел именно това: петричанинът и силистренецът заедно да застанат под знаменателя на българското и да бъдат готови на действие за неговата реализация.

Популярният исторически разказ може да бъде проследен още в първите учебници по история след Освобождението. В този случай четивата по история извън задължителните са по-скоро изключение. Историята за неспециализирано четене се оказва във връзка с академичния исторически разказ, чиито основи тепърва се създават. Ето защо и литературни творби на историческа тематика също почти няма – отсъства стабилизираният разказ, който да бъде разчупен със средствата на художественото.

Същинското раждане на популярната история може да бъде отнесено към времето между световните войни. Имам предвид онзи разказ, който читателят избира свободно, заставайки пред полиците на книжарницата с различни възможности за удовлетворяване на читателското любопитство.

Мнозинството книжки носят авторството на люде, които са далеч от научна кариера. Част от тях са и автори на учебници. Самите издания са джобен формат и с обем от няколко десетки страници – текстова порция, удобна за четене в превоза до и от работното място. Така че на следващата сутрин читателят да се снабди със следващото четиво от същия тип, което често пъти се продава на един щанд със сутрешния вестник. Публикувани са книжки в няколко издателски поредици – "Древна България", "Великите българи" и др.

Кратките им текстове са положени в ясна връзка с научното поле – на края на повечето от тях стои списък с представителни четива от автори с университетско присъствие в качеството им не само на престижни позовавания, а и като доказателство, че става дума за ясно очертани полета – популярно и академично, които се намират във връзка.

Акцентът в съдържанието им е поставен върху дълбоката културна заедност, обяснявана в категориите на травмата. След като става ясно, че голяма част от земите, въобразени като български, остават извън обхвата на България след Ньойския договор, реториката на общностното предприема друга стратегия. Представата за държавата като единствена форма на смислено битие на народа отпада. Активизират се идеите за нацията като категория, чиито живот е извън времето и пространството, присъща на романтическото направление, чийто родоначалник е Хердер.

Тези книжки са одобрени от Министерството на народното просвещение – факт, който свидетелства за работещия съюз между инициативите за историческо разказване на низово равнище и държавната политика.

Към този сговор е присъединена и литературата – в изложенията исторически достоверното и фикционалното са неотделими. Това смесване е налице и на равнището на популярната история до днес: османското владичество се възприема през литературни метафори като Ботевите "смок е засмукал живот народен" и "да гледам турчин, че бесней над бащино ми огнище", боевете на Шипка се представят през свръхемоционалните "ордите тръгват с викове сърдити" и "Грабвайте телата!" от познатата ода на Вазов.

Гражданската култура по пътя на скачените съдове е моделирана в същата тази културна травма, формулирана в идеологически реторики с дясна насоченост, част от които въобще суспендират политическото като легитимно поле за изява на усилия в рамката на "общото благо" в името на непартийна експертност, калкулирана като необвързаност.

По това време левите и центристките замисли, макар и несравнимо по-слабо видими, също имат своето присъствие. Публичността е идейно пъстра, макар и уклонът да е към дясното.

Една от ясно очертаните тенденции в социалистическия популярен разказ започва със смяна на модела: на мястото на сюжетите за средновековни господари и възрожденски революционери са устроени партизански сказки с ясна дидактическа насоченост, често пъти – в поредици, подобно на предишния период.

Съществуват и опити за усвояване на националното от деятели на комунистическия режим с достатъчно дълга история.

След средата на 60-те години и особено след Пражката пролет от 1968 г. става ясно, че лишеният от национално съдържание наратив не успява да се вкорени. Разказването в рамката на идеите за нацията се завръща, без да се елиминират клишетата на маркс-ленинизма. Появяват се отново сюжетите в национален ключ, а с това и темите от средновековната история като терен на културно-политическото и военно могъщество на българите. На нея се гледа и като на шанс за писане на история вън от политическата коректност и без досадни цитати от авторитетите на идеологията. На този терен става възможно чрез иносказателен език да бъдат посочвани и проблеми на социалистическото общество, без това да навлича болезнени срещи с репресивните органи.

Алтернативни проекти за популярна история липсват по начина, по който няма политически замисли встрани от партийната линия.

Публичността на историческия разказ е изцяло дирижирана от партийните цензорни органи. Автономията на научното поле като цяло клони към абсолютната нула. Четивото от исторически характер за популярно ползване, напоено от дискурса на пропагандата, постепенно се доближава до речника на публицистиката. Честването на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г. е кулминацията на този "насилствен брак".

Популярната история през този период се създава доста често от хора с академично присъствие. Работата на изследователя се гледа като необходимата основа, от която се отделя по-смилаем и по-слаб по интелектуален заряд продукт, прицелен към неспециализирания читател.

Този факт се усети най-болезнено на равнището на академичната история: фабриките, призвани да я създават, практически изпаднаха от публичността. Историците се оказаха неспособни да разположат историческия ресурс като полезно за обществото знание.

Част от авторите на подобен род текстове са историци по образование, сред които изпъква името на покойния Божидар Димитров. Агресивната стратегия за налагане на този род литература беше залог за комерсиален успех. Присъщо ѝ е заиграването със споделеното усещане за икономически и политически провал на фона на културен разпад – средство, част от технологията на популярната култура в консуматорското общество, чието производство е насочено към отговор на публични очаквания и пазарна реализация без мисия за трайност.

- неговото затваряне зад стените на аудитории и кабинети значително улесни изтикването му в периферията на обществения фокус. На фона на нападки към професионалистите в дефицит на родолюбие се разказваше за разкъсващи травми, изречени с речника на междувоенния национализъм с екстремна стилистика и обилни квалификации в смисъла "никой не ни разбира", "всички са лоши".

Културите като цяло бяха представени като разделени от невидими, но непреодолими бариери на дълбока, същностна несъвместимост. Настояваше се, че културните изкази се основават на разнородни граматики и непреводими един на друг словесни състави. Платформа, която възкреси проекти от междувоенния период като периодичните издания "Известия на българската орда", "Авитохол" и др. Преиздадени бяха автори с националистически възгледи като Николай Станишев, Найден Шейтанов, Димитър Съсълов и др.

Границите между научноисторическото и литературната фикция, подобно на междувоенния период, отново се замъгляват до пълна неяснота.

Приватизацията на историята за масова употреба от страна на параисториците стана възможна най-вече благодарение на самоизолирането на гилдията историци. Научните изследвания, включително и публичните, представляват монологични провиквания в една среда с не особено силен, но чуваем фонов шум, създаден от какофонично прескачащи се звуци.

Това е една от причините за полудяването на популярния исторически разказ: учените капитулираха от една от ключовите си обществени роли, а именно – да задават рамката на здравия разум, без да прилагат цензура.

Гражданските енергии напълно отговарят на идеологическия пейзаж, конструиран от историческия наратив за публични цели: готовност за поставяне под въпрос на речта на омразата и клишетата на етнонационализма няма. Културната памет се гледа като даденост, а не като величина, чиито смислов товар се договаря чрез обществен дебат. Готовност за иницииране на такъв от страна на историци няма – резултат от деградацията на проекта за гилдийна принадлежност.

Докато по времето на комунизма разказът имаше своите логики на сюжетно изграждане, сега такива липсват напълно. Мястото на клишетата за обществено-икономическите формации, конфликтния социален модел, ролята на революциите и др. остана празно. Ето как историята загуби сюжетното напрежение, така необходимо за школското ѝ представяне – проектът за смисленост на наратива се основава на идеята, че ученикът очаква всеки следващ час по история с нагласата да чуе следващата порция минало така, сякаш се взира в телевизора преди следващия епизод на сериала, фантазирайки различни възможности за развитието му нататък.

– ход, който задава смислови ориентири и превръща словотечението без цел в насочен вектор, сочещ бъдещето като възможно само в моноетнически замисъл, където място за другости и толерантност няма. Това е директно следствие от учебникарски наратив, от който от страх от обвинения в политическа манипулация авторите му оттеглиха изобщо ценностните му потенциали.

Това решение зачеркна съществен дял от определението, което обозначава интелектуалеца в обществената му роля, обричайки бъдещите граждани на битие в агресивна безкритичност, на жилаво неудовлетворение и лесна мобилизация за разправа, а и на потенциална лумпенизация.

Поради всичко това смятам, че абдикацията на професионалистите от популярната история води до създаване на следващи поколения изследователи-историци, формирани в среда на войнстващи идеологически клишета, които виждат своята мисия в поддържането им на всяка цена. Факт, който неминуемо се отразява в подивяване на нравите в полето на гражданското. Твърдя, че подценяването на този ресурс води до окупирането му от играчи, в чиито ръце той се превръща в оръжие за масово интелектуално унищожение.

Какво да направим? – На първо място: да се договорим, че споделената ни цел е колегия от подготвени историци, отговаряща на минимални изисквания за професионализъм, спазваща критически стандарти и култивирана в модела на ясно формулираната социална отговорност.