Мълчаливо съгласие за съдбата на културното ни наследство
Авторът проф. Тодор Кръстев е почетен член на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС) и почетен председател на ИКОМОС/България, експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС за Световното наследство. "Дневник" го потърси за мнение за законовите поправки, които облекчават строителството върху паметници на културата с "мълчаливо съгласие".
Оценявам законовата поправка, с която се облекчава строителството върху паметници на културата, като посегателство върху нашето културно наследство. За да го разберем, трябва да видим общата картина и нейната логика.
Според Закона за културно наследство Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) е единственият специализиран държавен експертен орган за опазване на недвижимото културно наследство. Неговите функции са комплексни - например: да издирва, проучва и регистрира културни ценности; да изработва режими - граници и правила за опазване на ценностите; да санкционира всяко инвестиционно намерение свързано с тях; да поддържа и развива национален документален архив на ценностите; да изработва пилотни планове за опазване и управление на ценностите и др. Тези функции предполагат една мощна научноизследователска и експертна институция, с независим статут, достатъчен бюджет и полидисциплинарен щат. Действителността обаче е драстично различна.
От началото на 90-те години у нас
започна невиждана строителна експанзия
към историческите градски центрове
Там именно са разположени най-ценните паметници. Националният институт бе заринат от лавина преписки. Вероятно още тогава някъде някой е преценил, че тогавашният Национален институт за паметниците на културата (НИПК) със своята независима експертна дейност застрашава растящите инвестиционни апетити, следователно той трябва да бъде силно ограничен и обезсилен. На практика такава стратегия продължава да се прилага до днес, въпросната поправка е част от нея. Нека да проследим процеса.
Като начало старият НИПК от 2000 ерудирани специалисти, разпределени в пет филиала по цяла България, бе разбит – останаха около 60 експерти в София. Отнета бе всяка експертна самостоятелност на института – сега крайните решения за паметниците се вземат от министъра на културата, който може изцяло да пренебрегне становището на своя експертен орган и да взема чисто политически решения.
Институтът е систематично лишаван от бюджет и щат, адекватни на неговите функции. До днес архивът не е дигитализиран, следователно е трудно достъпен, което силно затруднява всяка децентрализация на дейности по опазване. От 2016 г. са отнети важни функции на института и прехвърлени на местни тричленки, които могат да вземат решения за съдбата на ценности от местно значение (преобладаващият брой на ценностите). Разбира се, тази практика е предварително обречена поради липсата на дигитализиран архив и на реален местен експертен капацитет. Сега, с последната поправка, ще бъде нанесен поредният удар върху института с определянето на едномесечен срок за негов отговор на всяко инвестиционно намерение и за "мълчаливо съгласие" в случай на закъснение. Логиката на поправката е напълно прозрачна: при посочените условия, в които е поставен, институтът очевидно няма да се справи с тези срокове. Резултатът ще бъде изцяло в полза на самите инвестиционни намерения.
Какви са последиците от този процес?
Лишен от адекватен бюджет и щат, институтът вече не може да изпълнява някои свои функции. Например, затрупан от преписки, той не е в състояние да се оправи с тях, камо ли да извършва изследователска дейност и да изработва режими – правила за опазване на ценностите. За строителния бизнес това е изгодно - когато няма правила, всичко е възможно, включително небостъргачи в историческите центрове. Свидетели сме на непоследователни, дори абсурдни решения за паметници.
Някои от решенията са чисто политически, например за изграждане на фалшиви крепости "до зъбер" (които впрочем отново устройват строителния бизнес, в стремежа му да усвоява европейски фондове). В същото време нараства негативизмът към самия институт (дори един министър на културата го нарече "бардак"), чуват се гласове за неговото закриване. Крайният резултат от всичко това са пораженията в нашето културно наследство, които виждаме през последните години.
Докъде ще стигне този процес?
Не изключвам възможността НИНКН наистина да бъде закрит или превърнат в търговска организация, което е едно и също (впрочем вече имаше такова законодателно предложение). В духа на тази логика един депутат, вносител на поправки в Закона за културното наследство, предложи всички паметници "да се съборят, да се изчистят и да се изградят наново" – тогава наистина не би имало нужда от институт, пазител на културното наследство. Няма да има какво да се опазва.
Не се задава никаква разумна идея за реформа в националната система за опазване на културното наследство и за мястото на НИНКН в нея. Не се виждат каквито и да било намерения за преосмисляне на държавната политика в тази област. Какво ни остава тогава? Може би да наблюдаваме с "мълчаливо съгласие" как си отива нашето културно наследство.