Ако не беше Костов
Нека да опростя нещата максимално.
Има едно нещо, за чийто смисъл нямаме съгласие. Това нещо е българският преход. Едни го оценяват по един начин, други – по друг. Това, за което имаме съгласие, е, че преходът е органично свързан с качеството на нашия живот; другото, около което имаме съгласие, е, че той е свързан с причиняване и претърпяване на несправедливост. Понеже не можем да организираме съд за прехода – няма как да съдим собствения си живот! – търсим неговия смисъл в публични дебати. Важна част от тези публични дебати са и мемоарите на политически лица, участвали в осъществяването на българския преход. Най-важните за публичния ни дебат са съответно мемоарите на най-важните ни политици. От важните най-важен е Иван Костов.
Затова и в началото на този текст ще кажа кое за мен е фундаменталният проблем в неговите мемоари и защо говоря за мемоари, а не за свидетелства. Проблемът е, че не можеш да бъдеш едновременно легитимен свидетел и легитимен извършител на едно и също дело.
А в книгата на Костов двете роли – на свидетел и на извършител – са се смесили
За едни неща от прехода, в които той не е участвал пряко, свидетелската му оценка е валидна, но за други, особено през периода 1997-2001 г. оценката му на свидетел е по необходимост "замърсена" с тази на държавник. Държавникът не гледа отстрани, той взема нужните решения и действа. Затова и книгата на Костов трябваше да се нарича не "Свидетелства", а "Свидетелства и деяния".
Първо няколко думи за свидетелствата, тоест за легитимните свидетелства. Те обхващат периода 1989-1996 г., когато Костов е първоначално експерт по финансите към СДС, по-късно министър на финансите в правителствата на Димитър Попов и на Филип Димитров, а след оставката на Филип Димитров и лидер на СДС. Тези свидетелства са до голяма степен свидетелствата на експерт по макроикономика и те имат една-единствена цел: да се оцени адекватно финансовото състояние на страната. Защо това е важно? Защото без тази оценка не може да се оцени адекватно нито финансовата катастрофа, до която Виденов докарва България през 1996 г., нито направеното по-късно от самото правителство на Костов.
Привеждането на тези факти освен това трябва да пребори един от най-устойчивите митове на българския преход: че през 1991-1992 г. правителството на СДС е съсипало българската икономика и в частност българското земеделие. Сведенията, приведени от Костов, са красноречиви: икономиката ни е увредена тежко още в края на социализма, а опитът за реформи по времето на Филип Димитров донася дори известна стабилизация. Костов привежда коректно данните, с които разполага, и те са точно такива, каквито са. Няма нужда от тълкуване.
Икономиката ни е пред фактически фалит, който е отлаган. С мораториума върху външния дълг, въведен от правителството на Луканов, фалитът вече е реален.
Но защо тогава хората не само вярват в тези митове, ами ги и поддържат?
Не познават ли приведените факти? Вярват, не защото са наивни, а защото нашата оценка за живота не се формира само и единствено от икономическите факти. В края на социализма е разбита не само икономиката, разбито е и нещо много по-сериозно: способността на средния човек да реагира на промените в действителността и да я оценява адекватно. Тази способност обаче не се възстановява само чрез захранване с икономически данни; възстановява се с морални и психологически факти, с описание на етическите и когнитивни ексцесии на прехода. С тези факти Костов не желае да се занимава.
Сега за следващата роля – тази на деятел и държавник. Когато свидетелстваш за неща, които вече си извършил сам, възможностите ти са две. Първата е да говориш дистанцирано от самия себе си – като за някой друг. Така говори родоначалникът на обективната историческа наука – Тукидид, когато трябва да опише собствената си роля на генерал в атинската армия по време на Пелопонеската война. Другата възможност е да говориш, обратно, с пълно описание на собствената ти роля – с всичко, което си видял, почувствал и разбрал. Да говориш без премълчаване за силните и слабите ти страни. Тогава обаче свидетелството се променя и се превръща в изповед. Така говори в дневника си един от образците, следвани от Костов – Марк Аврелий.
Костов обаче не говори за ролята си на държавник и министър-председател
нито изповедно, нито дистанцирано
Тези страници от неговата книга, иначе написани прекрасно, са по същество и най-реторични. Факти се привеждат, когато става въпрос за икономика и геополитика, но когато става въпрос за други теми – например за ролята на организираната престъпност в саботирането на реформите или за корупцията сред висшите управляващи, – фактите изчезват. Костов все пак дава обяснение: не му е работа да говори за неща, които са от компетенцията на съда. На същия съд, който иначе с право оценява на много места в книгата си като неефективен.
Оценката за този период, през който Костов е начело на държавата, е твърде любопитна. От една страна, са неоспоримите макроикономически и геополитически постижения на неговото управление, а от друга – оценката, споделяна от него, че не всичко е станало така, както е трябвало да стане. Че реформите са се забавили; че когато е трябвало да се осъществят, са били препятствани от множество фактори; че резултатите, които са произвели, не са еднозначни.
Пита се, естествено, кой е отговорен за това несъответствие? Прави чест на Костов, че на първо място е посочил себе си. Както сам казва, изпитвал е прекомерно доверие и не е упражнявал достатъчен контрол, липсвала му е чисто политическа и управленска подготовка, страхувал се е за своето семейство. Тези неща са човешки, нормални и читателят естествено симпатизира.
Има обаче и друг ред от причини за провала на реформите. Те са поставени на преден план и по особен начин отместват отговорността от премиера. Между тях най-важни и коментирани са следните: липсата на воля за реформи у неговите съпартийци; заместването на тази воля с ретроутопии, тоест с вярата, че времето може да се върне автоматично назад така, сякаш комунизъм изобщо не е съществувал; липсата на желание за реформи в самото общество и по-точно нежелание да се плати цената им; силна опозиция от страна на бившите комунисти и органите на ДС, поддържани от Кремъл; най-сетне, организирана престъпност с огромно влияние върху политическите лица.
С част от тези причини съм съгласен, с част от тях не съм и ми изглеждат дори обидно формулирани. Съгласен съм например с липсата на воля у отделни лица в синята партия, както и с ретроутопичните експерименти – например в опита за възстановяване на старите партии, съществували до 1945 г. Това, с което категорично обаче не съм съгласен, е липсата на подкрепа за реформи от страна на обществото. Не мисля, че през 1997 г. някой от милионите избиратели на ОДС е очаквал нещо друго, освен реформи. Нещо друго, освен поемане на страната в коренно различна посока.
Всъщност не е толкова важно как Костов формулира тези причини за провала на реформите, а как се отнася към тях. За него причината не е ред от факти, които произвеждат други факти, а по-скоро мощно обяснение, което просто съществува. Затова и когато говори за вездесъщата ДС или за организирането на българската мафия, привеждането на факти рязко секва. Костов не споделя информацията, с която като премиер е разполагал; разчита на магията на думите. На думи като "мафия" и "организирана престъпност". Те трябва да говорят на читателя сами за себе си.
Затова и в тези части книгата му спира да е истинско свидетелство. Защото вече се отнася към читателя не като към събеседник или съдник на делата, а като към фен.
Написаното се насочва вече не към гражданския разум, а към чувствата. За съжаление!
За съжаление, защото именно в това е силата на Костов: да говори смело и открито пред съда на гражданския разум
Този, който може да говори пред съда на гражданския разум, който има силата да го събуди и постави в изпитателна позиция, няма нужда от аплодисментите на фенове или омразата на антифенове. Което е едно и също.
И накрая реплика към двете групи – фенове и антифенове на Костов. Ще кажете: "Ако не беше Костов, нямаше" и ще завършите с хвалебствия или ругателство по него. Казано сурово и по костовски: ако не беше Костов, щеше да е друг. Но беше Костов.