Културата на гражданския патриотизъм
Доц. Антоний Гълъбов беше от участниците в третия форум на движението "Реформи в културата". Дискусиите бяха по темата "Култура, ценности, патриотизъм и национализъм" на 2 март във Велико Търново. Текстът му е предоставен на "Дневник" от движението за реформи в културата:
Културата на поданичеството
Поданикът възприема Държавата като "Те", като постоянна заплаха, която може да го ощети, но не смята че има отношение към начина по който се управляват общите ни дела. Вниманието на поданика е насочено към резултатите от процеса на управление, към регулацията, която може да се превърне в основание за неговото санкциониране, но не познава и не се интересува от процеса на самото решение. Поданикът е убеден, че изборът кой да управлява не зависи от него. В тази политическа култура, властта се упражнява от едни и същи елитни групи, които се споразумяват помежду си за това кой ще управлява и кой ще остане, временно в опозиция.
Практикуването на властта се определя от сговарянето между елитните групи. Нищо в процеса на упражняването на властта няма отношение към поданиците. Цялостният процес на управление се възприема като насочен единствено и само към удовлетворяването на интересите на управляващите, за сметка на поданиците. В тази политическа култура, властта се възприема като нещо, което подлежи на консумация, на поглъщане и използване. Това е причината поданикът да негодува за това, че управляващите се ползват от публичните блага в лична изгода, но не защото това е нарушаване на публичните норми, а защото подобен тип употреба на властта не е достъпен за него самия.
Държавата бива възприемана като заплаха, но и като източник на възможности за облагодетелстване. Поданикът се стреми да излъже държавата, да се възползва от всяка възможност за придобиване на предимство. Дълбоко установеното разбиране, че държавата ощетява непрекъснато поданика, се превръща в универсално извинение и оправдание за всяка злоупотреба, когато тя е извършена от онези, които нямат привилегията да управляват. Тази политическа култура легитимира ролята на "жертва", в която поданикът се чувства най-добре. Ритуално дължимото преклонение пред институциите на властта няма отношение към разбирането за тяхното значение или към някакъв тип уважение.
Политическата култура на поданика доминира съвременното българско общество. Много от основните черти на поданическия тип политическа култура са задълбочени и хронифицирани от тоталитарния режим от съветски тип. Установеният модел на властване, консолидира трайно политическата култура на поданика, който е ощетен от властта, но който се опитва да се възползва от държавата при всеки удобен случай. Както още Аристотел е разбирал, когато всичко е обявено за общо, то много бързо става ничие, а тогава всеки смята, че може да си вземе от него. Тази нагласа трайно корумпира не само отношението към властта, но и към публичното благо.
Гражданската политическа култура
Процесите на дълбока трансформация в българското общество, които повърхностно и превратно определяме като "преход", всъщност би трябвало да изградят основата на гражданска политическа култура, която постепенно да се превърне в доминиращ начин за възприемането и упражняването на властта. Резултатите от Европейското изследване на ценностите през последните десет години, показват че този процес е в ход, но остава колеблив и неустойчив. Една от най-чувствителните сфери, в които тази културна трансформация придобива своите отчетливи измерения е темата за патриотизма.
След десетилетия на силово налагане на официалната реторика на "пролетарския интернационализъм" и практическо провеждане на доктрината на Живков за "етнически хомогенна българска нация", поданическият и гражданският тип политическа култура формират различна перспектива към качеството "гражданин на Република България".
Дванадесет години след присъединяването на България към Европейския съюз европейското гражданство продължава да бъде възприемано и оценявано само от онези, които са избрали да живеят извън страната или се намират извън европейското пространство. Нещо повече, за по-възрастните поколения, чиито деца учат, работят и живеят в страни от Европейския съюз, европейското гражданство се възприема като средството, от което те са се възползвали, за да избягат от родителите си.
Гражданската политическа култура, върху която се основават европейските ценности, предполага, че властта е резултат от договор помежду ни, че тя е израз на постигнато помежду ни съгласие за това да разпределим общите ни задължения така, че те да бъдат изпълнявани по възможно най-добрия начин. Гражданинът е убеден, че властта, както и това кой и как ще я упражнява от негово име, зависи от самия него. Това е политическа култура на участието, в която процесът на вземане на решения не може да бъде легитимен без гражданското участие във всички негови етапи. Това е основанието гражданите не само да контролират, но и да участват в приемането на решения, носейки отговорност за своя собствен избор.
Във все по-сложните и динамично развиващи се общества, в които живеем, отказът от участие и трайното заемане на ролята на "жертва" насърчава поданическите рефлекси. Политическата култура на поданика много пълноценно кореспондира с призивите на националпопулизма, от традиционното сплетничество и мрънкане в социалните мрежи до "жълтите жилетки" във Франция. Принадлежността към една национална група се възприема като основание "държавата да дава", да се грижи за своите поданици, дори и тогава, когато те не желаят да поемат отговорност за собствения си живот. Принадлежността подменя идентичността. Принадлежността се превръща в основание за очаквания към "държавата", която в същото време бива обвинявана за трудностите, пред които се изправят нейните поданици.
Гражданският патриотизъм се основава на разбирането за съпричастност и достояние. Държавата не са "Те", нито система за разпределение, която трябва да компенсира нежеланието ни да носим отговорност за собствения си живот. Държавата е такава, каквато я правим самите ние, всекидневно, чрез своето участие и отговорност. Ако политиците ни не са компетентни и отговорни в своите действия, то това означава че не сме направили добре своя избор. Ако това е така, единственият възможен път е към разширяване на гражданското участие в процеса на вземане на решение, което е и истинската същност на демокрацията.
Националпопулизмът паразитира върху рефлексите на поданика, който не е удовлетворен от това как държавата се "грижи за него", възприемайки тази грижа като задължение поради самия факт, че е част от една нация. Това не е неговата общност, в чието изграждане и развитие той самият е участвал и продължава да участва. Точно затова, националпопулизмът винаги се основава на "славното минало", на "отминалото величие", към което поданикът има само косвено отношение.
Патриотизмът, както и демокрацията са всекидневно усилие. Гражданинът възприема Родината си като свое достояние, като нещо което цени и отстоява, защото се чувства причастен към нейното развитие. Патриотизмът не търси основания в "героичното и славно минало". Ако няма отговор на въпроса с какво тук и сега България е ценна, важна и значима, всеки "родолюбив" жест остава в перспективата на принадлежността на поданика, а не на идентичността, основана на гражданската политическа култура.