Вместо естетиката на центъра - в "Обеля", вкарват естетиката на "Обеля" в центъра
Разбрах, какво им е в главите на софийските градоустройственици, когато видях кубистично-гробовните пейки на Славейков и се сетих за следната история.
В последната петилетка на "реалния социализъм" ми "дадоха" едностаен апартамент в панелка в софийския квартал "Хаджи Димитър". Положението беше: два нови панелни блока, строени от трудоваци; между тях – море от кал, което почти веднага започна да се превръща в сметище. Не исках синът ми да расте в такава среда.
Събрахме се двама-трима по-прогресивни люде и отидохме в общината – да питаме, какви са плановете за озеленяване на новите блокове. Нямаха такива планове.
Защо? – питам районния архитект. А той:
Концепцията е такава. Нищо да не скрива от погледа тези социалистически красавци...
Кои – питам – социалистически красавци?
Не знам защо си представих, че тепърва ще слагат някакви паметници или стенописи на герои на труда.
Как – кои? Новите панелни блокове, в които живеете!
В крайна сметка все пак се сдобихме с един зил фиданки и ги насадихме между трудовашките "социалистически красавци". Други ентусиасти сковаха пейки, появиха се пътеки, калта се затреви. И хората престанаха да си хвърлят боклука между блоковете. Започнаха да си разхождат децата там.
Така, на собствен опит, открих нещо, което – после разбрах – добрите градоустройственици винаги са знаели.
Бруталната среда брутализира своите обитатели; а облагородената ги облагородява
Това особено добре личи в оформянето на европейските градове в сегашния си вид, което се случва в началото на 20-ти век. В предходния век, застигнати от индустриалната революция, тези градове са грозни и опасни. Хилядни маси работници и безработни са струпани как да е, а в нощната тъма се случват страшни неща. Но в първите две десетилетия на 20-ти век се появяват уличните лампи, самите улици се павират, грижливо са поддържани градските градини с алеите им, пейките, оградите и пр. Прави се възможното този урод – индустриалният град, да се понакипри и поукраси.
София няма тази дълга индустриална предистория и се оформя, горе-долу по същото време, като град с ясно изразена физиономия, подчинена на красотата и удобството. Концепцията е столицата да не брутализира, а да успокоява нравите на своите обитатели. Имайки предвид историческото време, в което се развива действието, София е град с ясно изразени сецесионни елементи. Като пейки от ковано желязо, например. Както те, така и фасадите на сградите отчетливо бягат от правите линии и особено - правите ъгли.
Никъде в концепцията на града не присъстват каквито и да е кубове или паралелепипеди. Първият такъв е мавзолеят на Георги Димитров. Дори и той изглежда елегантен на фона на струпването на бетонните "социалистически красавци", започнало две десетилетия по-късно.
Архитектурният стил "брутализъм", за кратко проблеснал на Запад през 60-те години, си поставя за цел да бъде "честен". Сиреч: строим с бетон и честно го заявяваме, като не крием бетона под красивички фасади. Никакви красотички. Живеем в твърди времена. И пр.
В цивилизованата среда на Запада, брутализмът бързо изчезва, защото ведната се получава очакваният ефект: брутализиране на нравите на обитателите на това "честно" строителство. В социалистическия Изток обаче брутализмът се развива все по-бурно в продължение на още две десетилетия. Защо?
На социалистическия ръководител не му трябват спокойни, умерени, уверени в себе си граждани, живеещи с отпуснати души сред красива градска среда – седящи, например, на сецесионни градински пейки, докато в неделя сутрин слушат военен оркестър да свири в градската градина. На социалистическия ръководител му трябват брутализирани маси, които да могат да бъдат лесно управлявани и лесно истеризирани против "врага" (който и да е той към дадения момент) или в подкрепа на партийната линия (каквато и да е тя в момента).
Към края на "реалния социализъм", докато с комшиите засаждахме дървета в Хаджи Димитър, властта нанесе окончателния удар върху българския град – онзи, от песничката, "с гълъби и със зелен площад". Един след друг бяха изорани зелените площади на историческите български градчета, за да бъдат после покрити с мраморни плочи. Покрай тях изникнаха нови кубове и паралелепипеди – предимно партийни комитети. От дружелюбни места с тревичка, цветенца, дръвчета и пейки, градските площади се превърнаха в капани: пек от мрамора през лятото, чупене на крайници върху заледената мраморна повърхност през зимата.
Днешните софийски градоустройственици са точно поколението, израснало в подобна брутализирана среда
Днес я възпроизвеждат, защото това знаят. Брутализираното съзнание произвежда нова брутализирана среда. Щом е площад – да бъде покрит с мрамор. Покрай трамвайните линии задължително да няма онзи атрибут на всеки европейски град – чугунения болард. А да има бетонни кубове, може и срязани по диагонал, та да станат "перки на акула". Традиционната за Европа сецесионна пейка – с извивките на седалката, с кованите или лети ефирни крака – задължително да отстъпи пред гробоподобни брутализми, които не крият, че са от епохата на бетона.
Социалистическите градоустройственици бяха обаче пощадили центъра на София. Може би, за да не се излагат пред чужденците. Така или инак, до края на "реалния социализъм" и след него болардите си бяха боларди, пейките – пейки, а площадите си останаха без мраморни покрития. И чешмички даже имаше. Днешните възпитаници на онези градоустройственици очевидно имат
амбицията да ликвидират всички тези остатъци от някогашна сецесионна София, за да ги заменят с елементи на брутализъм
Вместо да вкарат естетиката на центъра в Обеля, те вкарват естетиката на Обеля в центъра.
Брутализираното съзнание не може нито да оцени, нито да разбере нуждата от красота. Най-вероятно се плаши от нея. По-спокойно се чувства сред грозни, ъгловати, тежко изглеждащи неща. Смешното е, че – както знаем от ерата на социализма – и бетонните, и мраморните неща се оказват доста нетрайни. Почти веднага започват да се разпадат, колкото и вечни да изглеждат на пръв поглед. След себе си оставят разруха.
Вместо красив и дълготраен, както е планиран (и както беше почти век) центърът на София се превръща в брутално грозна еднодневка.
...Преди време минах покрай едновремешния си блок в "Хаджи Димитър". Нашите едновремешни фиданки са огромни дървета, изглеждащи чак вековни. Обрамчват добре поддържана градинка, пълна с хора. Дори черешите не само са оцелели, но са се превърнали в дебели дървета с дебели клони, издържащи на шепата дечурлига, насядали върху тях. Вероятно ще изядат черешите още неузрели, както се прави в такива случаи. Няма обаче, ако след време станат градоустройственици, да изсекат и изкоренят всичко, за да го заместят с мрамор и бетон.
В опасност не са децата от "Хаджи Димитър", а децата, които ще растат покрай улица "Граф Игнатиев"
Тяхното съзнание е в риск да стане толкова брутализирано, колкото е съзнанието на сегашните софийски градоустройственици. Дори само по тази причина, всички ъгловати грозотии, които напоследък наводняват центъра на града, трябва да бъдат незабавно премахнати и заменени с характерни за същинска София елементи.
А виновните да си продадат терасите и да възстановят парите.
