Много вода изтече и много милиони бяха "усвоени" от времето, когато министърът на правосъдието Васил Гоцев (и не само той) обяви съдебната реформа за приключена. България беше насърчавана и години наред приемаше стратегии и пътни карти за реформи, "така, че решенията на ВСС по кариерни и дисциплинарни въпроси за съдии да се вземат от колегия, включваща мнозинство от съдии, избрани от съдии", а не от политически избраници и прокурори, които са страна по делата пред съда. Някои такива реформи бяха извършени, други бяха насочени в обратната посока дори и след поредното изменение на Глава седма от Конституцията от 2015 г., осъществено на принципа "три пъти режа и все е късо". По мнението на тогавашния министър на правосъдието,

Това време дойде.

Недоволен от срещите на президента с представители на съдебната власт във връзка с предстоящия избор и правомощията на главния прокурор, премиерът сподели представата си, че "прокурорите си избират прокурори, съдиите си избират съдии, а ние другите власти - президентска, изпълнителна и законодателна си гледаме всеки своите задачи". За съжаление, тази представа не съответства нито на съществуващата практика, нито на закона. Все пак, похвална е метаморфозата, настъпила в съзнанието на министър-председателя от времето, когато като главен секретар на МВР той се оплакваше от съда, че "ние ги хващаме, те ги пускат", като премиер ни увери, че "колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове", за които не се разбра повече, от трибуната на Народното събрание и от телевизора заваляха тежки присъди, организираха се улични протести в защита на "невинни" подсъдими лица, а от съдията – онази "пикла, завършила миналата година и вече с имунитет", се очакваше, че "щом са известни бандити — в затвора! Какви доказателства ще им търсим?".

Резултатът от проверките по случая е неизвестен, а данъкоплатецът плати обезщетенията от собствения си джоб.

В масовото съзнание (а и в представите на някои политици), обвинението прерасна в "обвинителна власт" и

Това "очакване" не е лишено от основание, защото само прокуратурата може да образува досъдебни производства, но... може и да не, може да разследва... но може и да не. Може да обвинява... но може и да прекратява наказателни производства, или да ги възобновява независимо от наличните доказателства. Като в стария соцвиц за интервюто на кандидата за общ работник - "мо’eм да копам, мо‘ем и да не копам".

През 2014 г. бившият главен прокурор и сегашен председател на Конституционния съд проф. Велчев ни припомни "лекотата, с която едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност, което в отделни случаи може да стане и поръчково. Бизнес конкуренти могат да разчистят сметката чрез "услугата" на някой прокурор да започне наказателно преследване и скоро след това да го прекрати поради необоснованост. Привличането към наказателна отговорност може да бъде контролирано, включително и по реда на инстанционния прокурорски контрол, но дори и делото да бъде прекратено, това няма да промени факта, че с неговото начало е започнала и процедурата по гражданската конфискация, която може да отнеме години и да се съсипе всеки бизнес".

Впрочем законодателят не само затвърди тези преки впечатления, но и обяви осъдителните присъди за излишни в борбата с корупцията, която за сега се движи по-скоро по високите етажи на бизнеса, а не непременно на властта. "Вижте какво стана с Баневи!" Не е трудно човек да се ориентира кой и защо може да има интерес от добри отношения с

За изтеклите тридесетина години на всички стана ясно, че проблемът не е в това какво прави, а в това какво не прави прокуратурата. На книга съдът продължава да има последната дума по обвиненията... ако прокуратурата реши да му я даде. Това вероятно обяснява и защо не само днешният премиер, но и всяко правителство се стреми да "си избере" главен прокурор с надеждата, че е "по-добре луд, но наш", макар и (вече?) да осъзнава, че след избора над него ще остане "само Господ".

Вече не е тайна, че след един такъв избор в облицования с дърво кабинет на "г’усин главния" цъфна фитнес заличка с канализация ... заустена във водосточните улуци, а в поверената му институция се случиха инсценирани "оставки", злокобни самоубийства, убийства и инфаркти на разследващите ги... Вече десет години след решението "Колеви срещу България" за практическата недосегаемост на българския главен прокурор едни стажанти проучват и едни работни групи умуват кой и как да помогне да се разследват онзи, който знае и може толкова много срещу всички, а разследващите са му до крак подчинени?

През изтеклите десет години, след изнервянето на Комитета на министрите на Съвета на Европа и дадения краен срок за изпълнението на това решение до октомври 2019 г., действащият главен прокурор оцени необходимостта от въвеждането на механизъм за независимо разследване на главния прокурор като "цената, която трябва да се плати за вдигането на мониторинга". Е, това едва ли е "една степен прибързано", но пък

с гласовете на подчинените на главния прокурор следователи и прокурори и на политическите избраници в Пленума на Висшия съдебен съвет. Обществото е замряло в очакване на известените от г-н Цацаров "изненади" от доскорошния председател на Правната комисия на Народното събрание и автор на редица законопроекти, които нямат нищо общо с приетата на 09.05.2019 г. от Министерския съвет Пътна карта за изпълнение на Актуализираната стратегия за съдебна реформа, или с нееднократните препоръки от Механизма за сътрудничество и проверка, на "европрокурорите", на Венецианската комисия, или Съвета на Европа.

Изглежда властите в България (може би удобно) не проумяват, че макар и обявена от Конституцията за "орган на съдебна власт", прокуратурата не е съд, а страна пред него и няма място в оценката, реформирането и кадруването в съда. Изглежда и обществото не схваща парадоксалното в това, че вместо да реформира прокуратурата, главният прокурор иска "функционален анализ на съда", вместо възможност за независимо разследване на главния прокурор - предсрочно прекратяване на мандатите, или поне временно отстраняване на председателите на върховните съдилища, на някои от които премиерът без друго "няма доверие", че за разлика от демократичните държави, у нас прокурори избират председателите на върховните съдилища; подбират преподавателите и определят програмите за квалификацията на съдилищата; споделят бюджета им и

След серия промени в Конституцията, които изкривиха представите за разделение на властите и институционални гаранции за независимост на съда, премиерът продължи да счита, че (въпреки отличната атестация) "не [е] сериозно определени съдии, които са били политици или са кандидатствали за политически постове (от партии извън ГЕРБ), да се правят на обективни" – макар че междувременно съдия, облечена в подчертаното партийно и лично доверие на видни представители на властите, беше изненадващо осъдена за незаконни разрешения за прилагане на специални разузнавателни средства по тяхно искане.

Днес премиерът (слава Богу) "няма доверие и на председателя на ВКС, защото се изявява като политическа фигура и прави коментар на политически теми", докато той очаква от него само "да си гледа съда". Както стана дума обаче, той не иска от главния прокурор (с когото се среща ежеседмично) да си гледа само прокуратурата, която може да прекратява наказателните производства според резултата от изборите.

Според законодателя, на съдиите не може да се има доверие дори и когато "си гледат съда" и трябва спешно да "преодолява" техните уж задължителни за всички "неправилни" решения, докато в израз на доверие, прокуратурата получи по законодателен път възможността да иска отстраняването на съдии, стига (с лекота - основателно, или не) да ги обвини в какво да е престъпление. Тази необходимост се решава от Висшия съдебен съвет, който и до днес не разполага с "мнозинство от съдии, избрани от съдии" в новосформираната съдийска колегия, а още по-малко - в пленарния си състав, доминиран от ръководени от главния прокурор и избрани от политиците членове. Това е резултатът от извършените към момента реформи, които трябваше да постигнат отчетност на прокуратурата и независимост на съда, а

Така беше и преди двадесетина години, когато главният прокурор Филчев се опитваше да сплашва председателя на ВКС Румен Янков.

Днес действащият главен прокурор счита, че тази прокуратура не бива да бъде "дестабилизирана", властите продължават да се надяват доверието им към прокурорите да се оправдае, докато гражданите искат независимостта на съда да е гаранция, че ако някой властник е заподозрян, "доверието" му в прокуратурата няма да се оправдае! За такива гаранции ставаше дума в края на 2015 година, когато обикновеното Народно събрание за пореден път отказа да промени по-невидимата за обществото "вътрешна" роля на политиците и прокуратурата в "преодоляването" на независимостта на съда.

Доколкото в момента става дума не за подходящия бъдещ главен прокурор, а за бъдещите му правомощия и обществените очаквания, може би е време да разграничим функциите на различните "независими органи на съдебна власт" и да си изясним кой и от кого очаква справедливо, а не избирателно правосъдие. Гражданинът очаква "справедлив процес пред независим и безпристрастен съд" за всеки, извършил престъпление, докато надеждите на властта може да са (оправдано) насочени към осигуряването на "правилната избирателност" на обвиненията, "правилните решения" на съда и "правилната независимост" на съда от прокуратурата, която не е овластена да раздава правосъдие, а "само" да избира кого, кога и как да изправи пред него.

А "ясно разписаните процедури" нито съдържат, нито означават "ясни и прозрачни критерии" за избор, господин премиер!