Викове, гняв и надцакване, вместо аргументи, наводниха обществения разговор в последните две седмици.

Само в рамките на седмица се натрупаха цяла поредица от популистки предложения. Вместо да покажат колко необмислени и потенциално вредни са те, водещите партии се надпреварваха коя ще предложи по-щедрата, изпразнена от съдържание популистка мярка, а в парламента и комисиите му настана трескаво гласуване.

Първата, и без съмнение най-популярна популистка мярка е предложението за въвеждане на

храни от първа необходимост, лекарства, книги, които да се облагат значително по-ниско от стандартната за страната ставка от 20% ДДС. За ползите от намаляване на данъци като цяло, както и за рисковете от въвеждането на специални режими и изключения от общи правила много е говорено – виж тук, и тук, например.

Проблемът не е в самото предложение – слаби и недомислени политики се предлагат през цялото време, но ролята на опозицията е да демонстрира защо не са подходящи, и съответно в хода на дебата те да бъдат отхвърлени. В този случай обаче отговорът дойде във формата на набързо скалъпен законопроект, който единствено приглася и доизяснява гореизложеният популизъм. Колко набързо е писан законопроектът личи както от нелогичния и непоследователен анализ на бюджетните последствия от свалянето на ДДС за определени групи стоки (но пък в полза на бедните и онеправданите и срещи ширещото се неравенство), така и от леснозабележимите правописни грешки в него.

Не беше необходимо да мине много време преди в надиграването да се включи и управляващата партия, с уверението че през последните десет години данъците предимно са намалявани, но и днес са ниски и помагат за привличането на инвестиции и подобряване на бизнессредата,

В крайна сметка се оказа, че нито един участник в политическия процес не може да си позволи да стои настрана от популисткото надцакване, тъкмо обратното – надпреварват се кой да предложи най-лесното и щедро решение за поевтиняване на "стоките от първа необходимост", а разговорът за повишаването на реалните доходи на работещите и покупателната му способност някак бе пропуснат.

Аналогично протече обсъждането на казуса с партийните субсидии – с тази разлика, че стартът на популистката вълна този път дойде отвън, в частност от развлекателно предаване, без претенции за експертност и разбиране на законодателството, но пък с доказани способности да разръчква народното недоволство. В случая, съществуващата процедура за определяне на размера на партийната субсидия беше без значение – важното е, че според някого, някой някъде нещо е откраднал.

Тъй като въпросната кражба е неоспорим факт, то управляващите светкавично се заеха да поправят не възможностите за кражба, а да лишат повечето партии от ресурс, прокарвайки за ден през правната комисия на парламента законопроект, който ограничава субсидията на за партиите до лев на глас, вместо досегашните единадесет, а партиите да върнат "надвзетите" за последните години субсидии. Икономисаните пари пък са обещани за детски градини – отново в полза на народа. Това, което отсъства напълно от дебата са последиците от намаляването на партийните субсидии и неизбежното циментиране на партийната система след това. Никой не се занимава и с темата откъде партиите ще намират средства за кампании и събития, обучение и набиране на кадри и мрежа – важното е политическото ръководство успешно да се намести в ролята на отмъстител за ограбения народ.

Оставяме на читателя да прецени дали равнището на политическия дебат в последно време отговаря на горното определение. Въпросът, на който по-скоро трябва да си отговорим, е дали наблюдаваме нещо извън него.