За партийното финансиране сериозно
Управляващите от ГЕРБ са на път да произведат регулаторно салто-мортале с фатален край за политическия плурализъм в страната. В една реформа, течаща без дебат и с необяснима спешност, те искат да премахнат държавната субсидия за партиите и да ги направят напълно зависими от бизнеса. Аргументите, които се изтъкват, до един не издържат критика. Нещо повече, Йордан Цонев от ДПС открито призна в бюджетната комисия, че новият модел, който се въвежда, е по-лош от стария и ще доведе до зависимости. Защо ГЕРБ и ДПС конструират този модел тогава?
Истинските причини са ситуативни:
1. ГЕРБ иска да лиши БСП от субсидия и финанси за местните избори: Това обяснява и бързането – поправките трябва да минат сега, за да не се преведат парите на партиите за втората половина от годината. За разлика от ГЕРБ БСП нямат финансов резерв и са изхарчили средствата си за кампании и собствена телевизия. ГЕРБ нямат нужда от такава своя трибуна, тъй като медийната империя на ДПС ги обслужва "безплатно" и всеотдайно. Както и БНТ напоследък;
2. Борисов се бои от Слави Трифонов и иска да го неутрализира: Затова сега, почти три години след неуспешния референдум за промяна на партийното финансиране, темата се вдига отново. Целта е "Шоуто на Слави" да има един популистки коз по-малко при метаморфозата си в политическа формация за местните избори. Вместо да се бори с популистките аргументи обаче, ГЕРБ предпочита да ги приеме като свои, за да намали шансовете на евентуални свои опоненти;
3. ГЕРБ и ДПС искат да се разправят с малките партии веднъж завинаги: Според Валери Симеонов (и не само според него) фирмите у нас дават пари основно на управляващите под страх, че ще бъдат изолирани от държавни поръчки и/или ще бъдат подложени на проверки и тормоз. При един модел на финансиране, базиран на корпоративни дарения, малките партии ще "останат на сухо".
Всички тези "аргументи" са скандални. Затова управляващите говорят за друго. За волята на народа, която уж била изявена на референдум. Този аргумент е обида за огромното мнозинство, което не подкрепи референдума за намаляване на субсидията и направи резултата му незадължителен. Другият официален аргумент е, че с новите "отворени" правила всъщност въвеждаме "американския модел". Та като въвеждаме нещо, нека знаем поне какво е то.
Европейският модел
Да започнем с "европейския модел" обаче. Като цяло в европейските държави има сериозно публично субсидиране за политическите партии. Щедри преки държавни субсидии са характерни за Германия, Франция, Австрия, Португалия, Скандинавия и много други страни. В много обсъжданата у нас Германия, в която уж партиите получавали по едно евро за глас, нещата са много по-сложни. Първо, там партиите получават субсидия на глас както за парламентарни, така и за европейски избори (което на практика удвоява сумата). Второ, държавата съфинансира частните дарения за партиите – за всяко набрано малко по размер дарение и членски внос (да кажем – 100 евро), държавата добавя към него 30- 40% (30-40 евро). Така партиите се стимулират да търсят подкрепа от широк кръг хора. Трето, партиите получават както федерално, така и местно финансиране в лендерите. Четвърто, партийните фондации – а всяка от партиите има такава – получават отделна субсидия, която е за образователна и външно политическа дейност. Тази субсидия е съпоставима с чисто "партийната" субсидия. Като съберем всички тези числа, финансирането на немските партии става далеч по-щедро от нашето.
Нещо повече обаче. В Германия партиите по време на кампании имат право на свободен/субсидиран достъп до публично лицензираните медийни оператори. Не само до притежаваните от държавата медии, а и до комерсиалните телевизии с национален лиценз. Това би било анатема у нас. Тъй като медийните разходи са основното перо на партиите, свободен или субсидиран достъп до тях е от ключово значение. Във Великобритания, например, няма пряка финансова подкрепа за партиите, но те имат подобен свободен достъп до национално лицензираните оператори по време на кампании. Нещо повече, там на партиите е забранено на купуват допълнителен медиен достъп.
Общата логика на европейския модел е следната. Държавата осигурява публичен ресурс на партиите, за да предотврати зависимости от бизнеса и за да постави партиите в сравнително равни условия за надпревара. Немският модел дава специални бонуси на по-малките партии, например: субсидията за първите няколко получени процента от гласовете на изборите е по-щедра, от тази за останалата част от гласовете. Равните условия на състезание и плурализма на партийната система са ценности, които европейският модел на финансиране защитава. Затова в почти всички държави освен публичното финансиране съществуват и ограничения върху изразходването и даряването на средства за политика.
Нашият модел, особено от 2005 г. насам, е типичен европейски модел. Той не е с нищо изключителен освен в очите на тези, които не познават ситуацията в другите държави.
Американският модел
Този модел не е просто технически, а е идеологически и конституционно различен от европейския. В САЩ "парите са слово" – харченето на пари е политическа реч, защитена строго от Първата поправка на конституцията. Държавата не може да налага тавани на харченето – това се третира като цензура. Нещо повече, държавата не може, както в Европа, да цели равенство на състезанието или политически плурализъм в своята регулация: политическите пари са право на свободно слово и който ги има, може да си ги използва неограничено. Тази логика е установена през 1976 г. в едно знаменателно решение Buckley v. Valeo на Върховния съд на САЩ.
Все пак обаче има едно основание, на което известни ограничения в САЩ могат да се въвеждат. И това е борбата с корупцията и впечатлението за корумпираност. На тази основа в модела, установен след скандала "Уотъргейт" от 1972 г., се налагат следните правила:
- Даренията за кандидати-партии за федерални избори са силно ограничени – до около USD 1000. Ако сте богат кандидат, може да харчите собствените си пари без лимит. Но ако разчитате на дарения, трябва да ги събирате от много дарители на малки порции. Това ограничение е наложено, за да не се създава впечатление за корупция: размяната на големи суми пари според върховните съдии води до такова впечатление;
- Корпорации (фирми и профсъюзи) нямат право да даряват пари на партии и кандидати. Това правило съществува още от 1911 г., но реално започва да се прилага едва след Уотъргейт. За да опитат легално да го избегнат, корпорациите са създали така наречените PACs ( Political Action Committees). В тях членовете на корпорацията – акционери или служители/работници – даряват всеки до индивидуалния лимит (ок. USD 1000). С така набраните средства (които в крайна сметка са пак от индивиди), корпоративният фонд вече може да дарява на кандидати и партии;
- За президентски избори (без предварителните избори) има схема за публично финансиране. Тя е доброволна – ако кандидат се съгласи на нея, приема да спазва таван на изразходваните средства. През последните години президентът Обама реши да не използва тази схема и това беше прецедент – той бе в състояние да набира огромни суми от малки дарители и затова отказа да се съобрази с тавана на публичната схема;
- През 2010 г. Върховният съд на САЩ взе ново, доста противоречиво решение, според което корпорациите могат да изразходват директно пари за политически цели без да създават PACs (Citizens United v. FEC). Но с една много сериозна уговорка – те не могат да даряват на кандидати и партии, но могат да водят собствени кампании по определени теми (issue advertising). Корпорациите не могат директно да кажат "Гласувай за X", но могат да направят кампания за абортите или за притежаването на оръжие, например. След това решение започнаха да се създават т.нар. super-PACs, които са корпоративни фондове за независими кампании, некоординирани пряко с кандидат или партия. Този модел беше оправдан с правото на свободно "корпоративно говорене" – на корпорациите им бе дадена същата свобода на словото, каквато и на хората.
В крайна сметка американсият модел води до две неща. Първо, неограничено изразходване на средства от кандидати и партии, но средства набирани от малки, индивидуални дарения (или от собствено богатство). Второ, неограничено харчене на средства от корпорации в собствени кампании по определени теми. Тази възможност отнема контрола върху политическото финансиране от политически играчи и го прехвърля към корпоративни: корпорациите в някакъв смисъл стават по-силни и влиятелни от партиите при разпределение на политическия ресурс. Затова и напоследък кандидати, които не са харесвани от ръководството на партията, започнаха да печелят вътрешните избори системно (и Обама, и Тръмп).
"Американският" модел по български
Всеки, запознат с американския модел, ще види, че това, което се предлага у нас, има малко общо с американските правила. Първо, предлага се корпорации да даряват директно на партии и кандидати. Второ, предлага се даренията за партии и кандидати да са или без лимит, или с много висок лимит. И сега у нас този лимит (от 10 000 лева) е доста по-висок от тавана в САЩ. Трето, предлага се не фирмите, а политическите партии да имат монопола върху финансирането – корпорациите у нас нямат право на независими кампании (и слава Богу).
Т.е. това, което се предлага у нас е модел на сливане, срастване между партии и бизнеси, които ще могат свободно да си прехвърлят пари. Без ограничения. Американският модел иска да прекара ясна граница между партия, кандидат и корпорация. Нашият модел иска да ги слее и демонстрира, че те всъщност са едно цяло. Както ДПС е синтез между партия и бизнес империя, такива трябва да са всички. Който няма обръчи, няма да яде.
И не на последно място, американският модел действа за големи, плуралистични пазари, където влиянието на едно икономическо лоби се уравновесява от другите. Да, в САЩ са силни производителите на оръжие, но са силни и Google и Холивуд и други индустрии с различни политически възгледи. У нас официалното сливане на бизнес (олигополен или монополен) и политика би довело до край на политическия плурализъм. Това, което се случва в медиите, е индикация за процесите и в политическата сфера. В крайна сметка сливането на бизнес и политика във финансирането на партиите ще засили "пленеността" на българската държава.
Всичко това са последици, които не могат да бъдат оправдани с факта, че в един прекрасен ден всички станахме "американци".