Колко време трябва да мине, за да влезе едно историческо време в музея? Защо например нито един регионален исторически музей у нас няма постоянна експозиция за "най-новата история", времето на комунизма? През 2016 г. при една случайна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.

За да се обясни пълната липса на разказ за комунизма в историческите музеи у нас, най-често се говори за нуждата от "по-голяма дистанция" спрямо това време. Но причината може да е и съвсем друга. Предпазливият и радикалният разказ за комунизма са два различни подхода към човешкото.

Един пример за новооткрития музей на жертвите на войната в Кабул показва това.

... "Нашият музей е в новините", пише във възторжен е-мейл Хялмар и ми праща няколко статии и линкове. Новооткритият музей за жертвите на войната в столицата на Афганистан, Кабул, е забележителен поне по две причини:

- Той е създаден и открит, без жертвите на войната да са приключили и без никой да знае кога ще бъдат взети следващите. Тоест, без да има каквато и да било "дистанция" спрямо случилото се

- Това е музей, роден от формите на театъра на потиснатите. Той е иницииран от група активисти, започнали своята работа по преработване на травмите от войната едва преди 10 години.

И двете особености са радикални сами по себе си. Историческият музей като класическа институция се приема за форма на "твърда памет", оформила се около някакъв консенсус за миналото. Такъв в Афганистан няма. Кой носи вина за продължаващите кръвопролития и терор, започнали преди 40 години с комунистическото управление и съветската окупация и продължаващи до днес с атентатите на талибаните? Кой носи вината за два милиона жертви? Ако хората в Афганистан чакаха такъв консенсус, музей нямаше да има.

Създадената през 2009 г. неправителствена организация AHRDO (Организация за човешки права и демокрация в Афганистан) се ражда като идея на хора, загубили много свои роднини и приятели през годините и запалени от философията на т. нар. "Театър на потиснатите" на бразилския драматург Аугусто Боал (1931-2009) и идеите на приложния театър – психодрамата, Форумтеатъра, Плейбек-театъра.

Идеята на всички тези форми е да се даде възможност зрителите да участват и сами да предлагат и решават развитието на действието. Философията е в историческия разказ да влязат именно тези, които често нямат глас – жертвите.

За Боал "да се говори означава да се вземе властта". Музеят, който тази пролет отвори врата в Кабул, е забележителен, защото събира опита и случилото се в десетки театрални ателиета в цялата страна от 2009 г. до днес. Тяхна цел е гласовете на убитите, унищожените, да бъдат съхранени, чути в един национален проект на скръбта, където на безкрайното страдание е отделено място.

Театралните ателиета са посрещнати с голямо доверие от хора от най-различни групи в цялата страна. В резултат на споделянето се раждат така наречените "memory boxes" – над 300 "кутии на паметта" или стъклени витрини, в които са събрани лични вещи на хора, убити, изчезнали през годините.

Тези витрини, заедно с фотографии и карти на над 19 документирани масови гроба в Афганистан – половината дело на комунистите, другата част на талибаните – са част от експонатите в Музея на войната, отворил врати в едно мазе в покрайнините на Кабул тази пролет. Последните вещи, влезли в музея, са от атентат, извършен преди 3 години - на 23 юли 2016 г.

Хялмар Хорхе Айхорн е боливийско-германски театрален режисьор и активист, един от основателите на театралните ателиета и музея в Кабул. За него да се даде глас на пострадалите означава да се даде възможност на страната да признае преживените и продължаващи травми, за да може да продължи напред.

Много често Хялмар сяда и пише за своите преживявания точно защото иначе няма да може да продължи напред. Именно театърът, смята той, както и Боал, е начинът да се чуе реалността.

В едно от своите есета Боал пише за три основни социални проблема в Бразилия - просията, детската проституция и нечовешките условия в затворите. Проблемът при всеки от тях според него е, че те са станали толкова познати и чести, че човек не може да ги види или чуе. С други думи, възмущението от нечовешкото, което тези проблеми би трябвало да предизвикат, е притъпено тъкмо от това, че са добре познати.

Именно това прави музеят в Кабул – кара хората в самата страна да не се примиряват с нечовешкото страдание.

Радикалността в такъв подход е в това, че той не иска и не може да чака – защото знае, че сега е единственият момент, в който може да започне рефлексията и осъзнаването.

Ако се върнем на българския случай с регионалните исторически музеи – интересен е например анализът, направен за Историческия музей в Монтана и публикуван на сайта на музея като концепция за развитие до 2023 г. Там например се отбелязва критично, че "незаслужено се пренебрегват теми от близкото минало на местната общност, каквито са социалистическият период и постсоциалистическата действителност", преобладава все още "моноетничният разказ, господства концепцията за "статичност на традицията". Предлагат се нови подходи, "разчитащи на въвличането на посетителите, сътворяване на наративи и преживявания".

Защо обаче това не се случва? Защо няма разказ, който да "сътворява преживявания", макар че в България идеите на Боал са добре познати, а привържениците на психодрамата и плейбектеатъра, както и на много други алтернативни театрални форми са вече значителна група?

Достатъчно алтернативни и нови подходи можем да видим в областта на визуалните изкуства, танца, пърформанса. Но те остават встрани от историческия, музейния разказ. Или все още не могат да му влияят. Защо?

През 2016 г., при една случайна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.

Свиленград, с историята си на гранична зона до "вражеска" Турция по времето на социализма, недостъпна за редовния български гражданин, място, където са първите бягства и разстрели по границата след идването на комунизма, има общински исторически музей, където историята свършва с Втората световна война. Разказите за бягствата, убийствата, границата човек не ги научава в музея, а на пазара, при разговор с продавачите на зарзават.

В Бургас регионалният исторически музей се помещава в бивша сграда на МВР, в чиито подземия са се водили разпити, но историческата сбирка не казва нищо за социализма. В подземията има колекция икони. Никъде не може да бъде прочетена историята на сградата. С младия екип на музея могат да се водят много интересни разговори за историята на Бургас от времето на социализма, но – отново - тези истории си ги разказваме в двора, няма ги в музея. Според уредника на музея "е рано" да има разказ в Музея за социализма, защото нещата са "все още много субективни".

Даниела Колева, доцент в катедра "История и теория на културата" в Софийския университет и автор на много изследвания за социализма, равени с метода на "устната история", смята, че причините за липсата на регионални разкази не са свързани с т. нар. времева дистанция.

И все пак – критичият анализ на музея в Монтана показва, че вероятно има начало на рефлексия върху необяснимата предпазливост към този исторически период, който обхваща половината на 20-и век.