Как станах престъпник
Имах късмета до този момент от живота ми да не ми се налага да давам подкуп. Само веднъж, преди много години на погребението на баща ми, пъхнах банкнота в шепата на гробаря, който трябваше да копае. Беше февруари, земята замръзнала и никак не му се искаше на човека да си върши работата само за едната заплата. Но предвид тогавашното ми емоционално ми състояние, мисля, че този случай може и да не си брои.
Пред катаджиите досега успешно минавах с разни кифленски номера. Или ще се разплача пред органите на реда и ще обещая, че никога повече няма да правя така, или ще прошепна с тъжен глас "Ако ме накажете, мъжът ми ще ме набие! Пък като не приехме Истанбулската" Хората, макар и униформени, проявяват разбиране. Понякога казвам: "Вярно, че паркирах неправилно, но ако ми вземете книжката, децата ще ме спукат от майтап" И те, нали са млади момчета, смеят се, махват с ръка, хайде, разкарай ни се от главата Това и чакам, разкарвам се. Но пари – никога!
Децата завършиха училище, без да се наложи да си платя за нещо.
Малкият по едно време се беше научил на един корупционен номер – ако не можеше да си напише контролното, слагаше отдолу на листа нежно послание: "Не знам отговора на задачата, но госпожа Иванова/Петрова/Георгиева е най-хубавата на света!" Колко й трябва на една госпожа да се почувства харесвана! Обаче този трик си беше чисто негов, майка му няма участие, дори твърде късно разбра. Изкласи детето само.
С един приятел водя дългогодишен спор. Той твърди, че България е чудна държава, защото всички дребни бюрократични проблеми могат да се разрешат бързо и безболезнено срещу пари в плик. И то срещу дребни суми. Същите проблеми в другите държави се разрешавали без подкуп, но затова пък дълго трябвало да се чака. А нали времето е пари. Във времето на чакане, той можел да изкара повече, отколкото ще даде като подкуп. Затова предпочитал българската бюрократична система, тъй като по-лесно се преодолявала.
Разбира се, по никакъв начин не приемах аргументите му. Разпалено се опитвах да му обясня как точно тази система ни задушава, как в крайна сметка сами си пречим и че няма как да преборим голямата корупция, ако сами съдействаме на малката
Всичко това до миналия вторник, когато ми се обади приятелката ми Д.
Плачеше. Оперирали спешно мъжа й, лоша диагноза, отишла да го види в болницата и го заварила оставен в най-отвратителната стая, непроветрена, незнамколко души вътре, смрад и мизерия. Ако не го преместят другаде, заплашил той, щял сам да си тръгне. Ама къде ще ходи с открита рана? "Какво да направя? – попита ме Д. – Никога не съм давала подкупи, но сега само това ми се върти в главата. Дали да не занеса някакъв подарък на завеждащия отделението?"
Какъв подарък, питам я. Някакъв голям, скъп и хубав, казва тя. И какъв ще е той? Откъде знаеш какво ще му хареса? Не знам! Ами тогава? Вариантът, по всичко личеше, беше само един. Пари в плик! Разбрахме се, без да го изговаряме.
"Колко? – попита ме тя – 200 ще стигнат ли?" По принцип съм си скръндза, и ако някой каже сума за каквото и да е, веднага смъквам. Но откакто, поради разсеяност къде се намирам, веднъж, като ми предложиха хонорар с въпроса дали ми стига, го намалих ей така от раз с 50 лева, стане ли дума за конкретни суми, мълча. И в този случай не знам колко. Както се разбра, никога не съм давала, не знам тарифите. А да се обаждам на моя приятел, нямаше време.
"Давай, колкото имаш, и това е!" – отсякох.
На другия ден Д. грабнала от тях дълбоко скътаната за зор заман сума от 200 лева, връхлетяла в стаята на завеждащия отделението, с отривисто движение тропнала парите на бюрото и викнала: "Да преместите веднага мъжа ми в друга стая, че дяволите ви взели!"
Завеждащият отделението не чакал да го вземат дяволите, сам бързо взел парите, като едновременно с това казал на Д.: "Ама защо са ми? Задръж си ги, ще ти трябват за твоето момче!" Тя не разбрала как да задържи парите, които той вече бил задържал в джоба си, пък и това вече нямало значение. След час мъжът й бил преместен в друга стая на болницата.
"Покварих се!" – проплака Д. Обаче в този момент аз вече бях забравила всичките си морални съображения от рода на "ако не искаме да сърбаме корупция, се налага и да не я дробим." Успокоих я, че на нейно място бих постъпила по същия начин. Пък и нали аз я посъветвах да действа! Освен това познавам и други лекари, благородни, които дори лекуват безплатно. Това не е системата, това е изключение, не бива да виним всички. Лошо се е получило, че в този спешен случай Д. е попаднала на изключението, но какво да се прави. Това е животът. Д. се съгласи с мен, че не бива да виним всички, всъщност в този момент тя не винеше никого друг освен себе си. "Знаеш ли – каза тя – най-лошото в тази история е, че винаги съм обвинявала хората, които разрешават въпросите си чрез подкупи.
Веднъж аз изпаднах в ситуация, която допуска подкупа, и веднага я използвах.
Не само че не опитах, но и не вярвах, че нещо друго би имало резултат. Толкова ли съм изкривена?"
В този момент в стаята имаше две "изкривени". Може би и да е имало друг начин за уреждане на въпроса, но той, както казва моят приятел, с когото спорим за подкупа, със сигурност би изисквал време, с което Д. не разполагаше. "И още нещо ме потиска – продължи Д. – ние сме строги към другите, а когато нещата допрат до нас, до нашето семейство, до нашите близки, намираме причини да се оправдаем и да си простим." И по този въпрос нямаше какво да й противореча. Остава ми да се надявам, че късметът ще продължи да е с мен и животът няма да изисква да подкупвам някого. Но знае ли човек? Както станах подбудител, така един ден мога да бъда и извършител.
Колкото до спора с моя приятел, отказва се да го водя. В последните дни с Д. размишляваме над следните въпроси: тъй като сме вече в кюпа и, така да се каже, познаваме системата отвътре, коя е брънката, която първо трябва да се скъса, за да се махне цялата верига. Засега сме отхвърлили чуждия опит като несъчетаем с чертите на националния ни характер. Продължаваме да мислим. Ако стигнем до някакви отговори, ще ви информирам.