В неделя София се опита да надскочи ръста си, но не успя. Независимият кандидат за кмет Мая Манолова, подкрепена от социалистите, либерали и десни, финишира само с пет процента разлика на балотажа след Йорданка Фандъкова (ГЕРБ). 20-те хиляди гласа обаче, които не достигнаха на Манолова, илюстрират особеностите на българската политическа култура. Тя не позволи на опозиционните формации да пратят в историята 14-годишното управление на ГЕРБ в столицата и да разклатят сериозно хегемонията й в страната. Голяма вина за това има и Манолова. Екипът й направи грешна преценка, че имиджът й на успешен омбудсман ще се прелее автоматично върху кандидатурата й за кмет. По време на кампанията политическият й образ беше крайно неконсистентен: разчитайки основно на подкрепата на БСП, тя предпочете "гражданското" начало в кампанията си и положи немалко, но тромави усилия да се хареса на електората на ген. Атанас Атанасов, Христо Иванов, Радан Кънев.

В часовете след изборите политолози коментираха, че

Най-оптимистичен беше Антоний Тодоров. Той заяви по БНТ, че "в тези избори се ражда нещо ново. Има известно консолидиране на либерално-социална общност. Събират се хора, които иначе няма да се съберат в една партия, за да се противопоставят на нещо." И даде пример със София, а донякъде и с Русе и Благоевград. Много хора предпочетоха неприемлив кандидат само и само да отстранят ГЕРБ, казва в интервю за "Дневник" Даниел Смилов. Според него "изборният резултат в доста градове показва, че анти-ГЕРБ мнозинства или ад хок групирания на избиратели далеч не са немислими." Огнян Минчев обаче беше категоричен пред БНТ, че нямаме социал-либерална общност. "БСП и "Демократична България" (ДБ) никога не биха гласували за позитивна политическа цел заедно. Има мобилизация срещу статуквото".

Ако се анализира екзит пола на "Алфа рисърч", може и да се направи извод за ситуирането на някаква социално-либерална общност. Тя, разбира се, не може да има нищо общо със социалнолибералния модел на управление, за какъвто минаваше "тройната коалиция" между БСП, НДСВ и ДПС, и зад който се реализираха ударно различни олигархични интереси. На балотажа наистина се случил нещо немислимо в близкото минало: от подкрепилите листата на "Демократична България" на първия тур, на втория около 40 процента са гласували за "червената Мая" – колкото и за Фандъкова. За Манолова са гласували почти четири пети от подкрепилите независимия Борис Бонев за общински съветник. Но дали тези електорални решения са били

предстои да видим. Преди три години например, от гласувалите на втория тур на президентските избори поддръжници на Трайчо Трайков (Реформаторски блок) една трета подкрепи Румен Радев, зад който стоеше БСП. Това не доведе до по-нататъшно взаимодействие между десните и социалистите. Затова на този етап говоренето за "либерално-социална общност" е по-скоро пожелателно, отколкото реалност.

Стремеж към нея се почувства "на терен" сред избирателите на БСП, ДБ и симпатизиращите на Борис Бонев, респ. "Спаси София". На политическия връх мисленето е доста по-закостеняло. Особено сред лидерите на т.нар. "градска десница", известна още и като "автентична десница", която Евгений Данов съвсем скоро определи просто като "демократична общност".

Докато броени дни преди балотажа лидерът на БСП Корнелия Нинова призова да се гласува за кандидати на "Демократична България", шефовете на коалицията вече бяха обявили на висок глас, че ДБ не подкрепя нито Фандъкова, нито Манолова. Същото стори и "експертът" Бонев, превърнал се в симпатичната изненада на първия тур. Новоизлюпеният политик Методи Лалов дори натърти по Би Ти Ви, че

(правени в миналото при избори на районни кметове в София) като подкрепят на втория тур Манолова. Далеч по-откровен беше бившият пиар на Иван Костов Найо Тицин, привлякъл тези дни публичното внимание с хвалбата си за Фандъкова като "истински меценат". В коментар в профила си във фейсбук той пише: "Иронията е, че на балотажа Синя София врътна БСП и спечели с нейните гласове районни кметове, но не допусна Манолова да стане кмет." Дали този изход от изборите е резултат от демократична "врътка" или наивност от страна на Нинова и БСП, не е най-важното. По-съществено е, че все още недоверието между социалисти и десни: либерали и антикомунисти, остава. А преодоляването му и вкарването временно във фризера на идеологическите различия са минимумът за формиране на "единен фронт" срещу ГЕРБ – окопалата се във властта уж дясноцентристката партия, която е близка е до олигархията и си партнира с националистите.

А пробивът на политическото статукво можеше да се случи сравнително лесно. И в навечерието на изборите софиянци масово псуваха градската управа, а често и Фандъкова за некачествените ремонти на "Графа", окепазените плочки пред "Св. Седмочисленици" и "Кристал", мръсния въздух, сбърканите схеми на градския транспорт и какво ли не още. В публичния дневен ред на недоволството се настаниха и по-"тежки" обединяващи теми: за корупцията при общинските поръчки и абонираните за тях фирми, за неефективното използване на огромните суми, които влизат в бюджета на София, вкл. чрез еврофинансирането, както и чувството за преддесетоноемврийски застой. Е, имаше и ясно очертани разделителни линии. Една от тях беше и си остава

Тя минава между яростното му, но аргументирано отхвърляне от страна на "Демократична България" и мълчаливата, пораждаща съмнения за колаборация позиция на БСП. За елиминиране на това препятствие никак не до принесе самата Мая Манолова. Тя критикува избора на Гешев като безалтернативен едва на финалната права на кампанията, в отчаян опит да получи индулгенция за минали "грехове" от десния електорат. Но баталиите около избора на главен прокурор надали са повлияли сериозно на предизборните нагласи в София. Ако го бяха направили, наказателният вот срещу Фандъкова щеше да бъде много по-силен.

Някои анализатори отдават провала на "унгарския" респ. "турския" сценарий в София на разликите между силните мъже на трите страни. Борисов е много по-мек от аналозите си в тези страни. Затова не генерира силни протестни вълни. Борисов не е нито Орбан с неговото "демократично легитимирано еднопартийно управление", още по-малко пък Ердоган с неговия "авторитарен стил". Така Фолкер Вагенер описва в "Дойче веле" двамата радетели на "нелибералната демокрация". Колкото и да е критикуван Борисов, той няма техния ресурс за диктат над съдебната система и медиите, а в България затворите не са пълни с политически противници на властта, както е в Турция.

Големите грешки на българската опозиция обаче бяха от стратегически характер. В София опозицията трябваше още през септември да е приела на въоръжение

Така щеше да бъде разчистен пътя за победа с голяма символна стойност, която да сложи началото на края на съществуващия режим. През юни опозицията в Истанбул спечели повторно изборите срещу (кандидата на) Ердоган след като предишните бяха касирани. Зад малко известния дотогава районен кмет от Истанбул Екрем Имамоглу , издигнат от основната опозиционна Народнорепубликанска партия, застанаха "Добрата партия", прокюрдската Демократична партия на народите, десноцентристка Партия на верния път. В полза на Имамоглу се отказаха кандидатите на няколко малки леви формации.

В Будапеща сформирането на анти-Орбан фронта стана по-сложно, но даде същия резултат миналия месец. Преди това беше създадена коалиция от партии от целия политически спектър, която подкрепа общи кандидати на местните избори срещу издигнатите от "Фидес". Така изгря звездата на либерала Гергей Карачон, зад когото се наредиха пет опозиционни партии: три либерални, социалистите и зелените. Беше поставена целта и за подкрепа на единни кандидатури в 23-те столични района – нещо немислимо само допреди няколко години. Преди това се проведоха серия обществени дебати, а Карачон спечели първите първични избори в Будапеща, на които се явиха трима представители на опозицията.

Лидерите на десницата и на левицата в България, както и онези антикомунисти и либерали, които на 3 ноември гласуваха в София "за" районни кметове демократи, но не "наказаха" Фандъкова,

На този етап само една либерално-социална общност има по-сериозни шансове да детронира ГЕРБ. Парадоксалното е, че тя трябва да бъде създадена в условията на все по-задълбочаващо се разделение между либералното и консервативното, при което традиционните леви се ситуират във втория лагер. Справка: истерията около Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, джендърите, норвежците и други западни "плашила". В постмодерните общества обаче крехкостта на партийните лоялности и честото прескачане на избирателите от един терен на друг е нормално състояние. Тази несигурност и преакцентирането върху проблемите на "идентичността" не трябва да отклоняват вниманието на политиците и избирателите от "социалния въпрос" и на първо място от необходимостта да се възстановят нормалността в държавата и реалния политически плурализъм.