През 2004 г. Стефан Вълков, един от най-дългогодишните политически затворници, пише отворено писмо до Ахмед Доган, възмутен от изказването му, че "десницата няма реално изстрадана биография". Стефан Вълков му припомня, че Независимото дружество за защита правата на човека в България е основано от хора с "изстрадани биографии" - бивши политически затворници, и че българската съпротива срещу болшевишката диктатура има своя дълга история.

Днес, когато се правят опити за реабилитация на тоталитаризма в учебниците и за връщането ни в несвободата по путински тоталитарно-мафиотски модел като последните островчета на журналистическа независимост бъдат унищожени, съдебната система - окончателно подчинена на безконтролната власт на главния прокурор, разделението на властите - компрометирано в името на "здравата ръка", а правозащитните организации и въобще човешките права са посочени за враг, тридесетата годишнина от рухването на комунизма и връщането на България в свободния свят ще бъде омаловажавана и омаскарявана повече от обичайното.

А българската 1989 г. не е само вътрешнопартиен преврат и трансформация на властта на комунистите. Тя е и година на протести и организирана съпротива. Именно тази съпротива е нарочно забравяна и на нас, българите, все така се внушава, че сме робски народ. В отвореното си писмо Стефан Вълков напомня: " у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г.".

Действително, българската съпротива никога не е сломена докрай: след ликвидирането на парламентарната опозиция се разраства въоръжената съпротива на горяните, селските бунтове срещу ТКЗС, нелегалната съпротива на конспиративните групи, масовите протести на българите мюсюлмани и на турците при насилствената смяна на имената им, бягствата през границата, които ако бъдат изследвани в тяхната масовост, рискованост и изобретателност, ще дадат потресаваща картина на стремежа към свобода, и всички форми на пасивната съпротива, заплащана понякога с лагер, затвор и дори с живота...

Но през последните няколко години на комунистическия режим съпротивата вече не е нелегална, въоръжена или пасивна, а открита и легална. Една след друга се появяват опозиционни групи, които се обявяват за зачитане на човешките права и основните свободи. Този вид противопоставяне на тоталитарната власт се случва тъкмо тогава поради съвпадението на няколко обстоятелства. За комунистическия режим икономическите връзки със Запада стават животоспасяващи, същевременно изпада в изолация заради насилственото преименуване на турците, а Съветският съюз е повел политика на "перестройка и гласност" и всичко това го лишава от възможност да разгърне в пълна степен репресиите. Подписаните през 1975 г. в Хелзинки споразумения превръщат защитата на човешките права в средство за натиск върху комунистическите режими, особено през мандата на президента Рейгън. В края на 1988 г. вследствие на Хелзинкския процес е прекратено заглушаването в съветския блок на "вражеските радиостанции" и те стават липсващата до този момент платформа за национална и международна публичност на българската съпротива, за катализирането й и за координация на действията ѝ. Особено важна е дейността на фондация "Диалог" на живеещите във Франция Петър Бояджиев, Алфред Фосколо и Антон Машев като посредник между българските опозиционери и западните медии. Един от основните фактори е насилието срещу българските турци, което ги тласка към членство и създаване на правозащитни организации и което в будните българи засилва до крайност чувството на непоносимост към диктатурата. От значение е и примерът, който дават чехословашката "Харта 77", полската "Солидарност" и правозащитното движение в СССР.

Това са благоприятните фактори за появата и разгръщането на опозиционните групи. Но корените на тази легална съпротива срещу тоталитарното насилие са далеч назад във времето, много преди перестройката на Горбачов и дори преди Хелзинкските споразумения от 1975 г. Те достигат до политическите и гражданските традиции отпреди падането на България под съветска власт през 1944 г. Колкото и да е парадоксално, в политическите затвори на комунизма, където съпротивата трябва да бъде смазана, три поколения политически затворници си предават опита в съпротивата срещу една безмилостна власт. И това може да се проследи в предисторията на Независимото дружество за защита на правата на човека в България – първата опозиционна организация и най-категоричният случай у нас на легална борба срещу тоталитаризма.

Основателят и председател на Дружеството Илия Минев разказва, че още в края на 1945 г. той и негови съмишленици замисляли след излизането си от затвора да образуват дружество за защита на правата на човека, но скоро след освобождаването им отново били хвърлени в затвора.

Илия Минев изтърпява общо 25 години в комунистическите затвори. През 70-те и 80-те години той, земеделецът Петър Пасков с общо 36 години в затвора, от които 6 години преди 1944 г., легионерите Васил Узунов с 28 години затвор и Стефан Вълков с 21 години са едни от доайените на политическите затворници в Старозагорския затвор. Самите те обаче през 40-те и 50-те години са младежи, в килиите са с много от предвоенните български държавници, виждат достойното им поведение (някои са убити или умират в затвора), участват с тях в протести срещу затворническата администрация. Най-голямо влияние върху младия Илия Минев оказва социалдемократическият лидер Кръстьо Пастухов, с когото са заедно в Софийския и Сливенския затвор, където Пастухов е убит през 1949 г. За него Илия Минев казва: "Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме е на обич към хората, против революции, против насилието и тиранията. Това е той!".

Старозагорският затвор е определен за основен политически затвор през 1963 г. и в него са изпратени политически затворници от останалите затвори. В края на 60-те там започва да постъпва ново поколение политически затворници. Едуард Генов, един от тримата студенти, протестирали срещу съветското нашествие в Чехословакия през 1968 г., пристига в Старозагорския затвор през 1969 г.: "Ние влизахме в затвора усещащи, че нещо не е в ред, но не знаещи как и защо – и ни посрещаше той [Васил Узунов] – живата легенда, съвестта на затвора. Той бе дошъл като нас 19-годишен, съдбата го беше събрала с бившите водачи на България, с професори, с хора, пълни с природна мъдрост. Вихрите на политиката ги скупчват в царството на мрака. Те угасват бързо под град от палки и олово, но бързат, трескаво бързат да предадат познанията си на нас, на бъдещите поколения, за да имаме пътеводна искрица в мрака, за да има България".

Може да се каже, че в Старозагорския затвор се избистря идеята за легалната съпротива и се намират хората, които ще я осъществят. Тук бъдещите основатели на Дружеството взаимно са се проверили през дългите години затвор в протести, наказания, опити за вербуване, взаимопомощ. Тук Илия Минев се налага като авторитетната и обединяваща фигура. В затвора най-непримиримите и с извънредно дълги присъди политически затворници поставят политическите си различия на заден план в името на борбата срещу комунизма и по-късно в Дружеството влизат хора с различни политически убеждения: легионери, земеделци, демократи... В затвора традиционното етническо и верско добросъжителство прераства в солидарност, въпреки опитите на Държавна сигурност да я разрушат. Тук са и осъдените като младежи Алфред Фосколо и Петър Бояджиев – по-късно от Франция двамата ще организират кампании за емигрирането на политически затворници като д-р Николай Попов и Димитър Пенчев; Бояджиев, който изтърпява 10 години в затвора, познава много добре затворниците от 70-те години, ползва се с доверието им и на него те ще предават по телефона информация за акциите си или за репресиите, а Алфред Фосколо ще е връзката с френските журналисти.

Протестите в затвора като гладните стачки, отказа от работа и индивидуалните или колективни протестни писма се основават на правото на затворниците да подават оплаквания от произвол и имат пряко отношение към по-сетнешната правозащитна идея да бъде накарана властта "да спазва собствената си законност", въпреки че тези протести донасят наказания и дори нови присъди. През 1969 г. след няколко изложения, с които обявява гладни стачки и в които пише: "Не можете да отречете, че и след 25 години управление вие продължавате да воювате със собствения си народ", Васил Узунов получава вътрешна присъда от 5 години затвор. Георги Заркин, убит в Пазарджишкия затвор през 1977 г., през 1968 г. получава вътрешна присъда от 5 години за писменото си обяснение за отказ от работа, в което пише: "Изчезна българският дух, потиснат под ботушите на поробителите. Ако трябва да вярвам, че Русия е "освободител" на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Те наистина я освободиха от Свободата".

На свобода хора като Илия Минев не спират да изпращат на Запад писма, с които да привлекат вниманието към нарушаването на човешките права и свободи в комунистическа България. Самият той разказва: "Беше се заговорило вече за Женевски споразумения, после за Хелзинкските. През това време аз пиша – до министър-председатели, президенти, до Вашингтон и Виена. От 1972 до 1975 г., когато стана подписването в Хелзинки на 1 август – все пиша!". Едно от писмата е заловено от ДС и на 24 април 1975 г. е арестуван и е осъден на 6 години затвор. Тези упорити, прескъпо заплатени опити за гласност за репресиите на комунистическия режим постигат своя успех със създаването на Независимото дружество.

Към началото на 80-те политическите затворници достигат до идеята за правозащитна организация като форма на борба с комунизма. Особено важна е ролята на Илия Минев. Григор Симов пише: "С бай Илия дотогава не бях споделял за евентуална въоръжена борба, но до него бе стигнал "слухът", че съм говорел нещо в тази насока, и затова при един случай, ми се сопна, че не искал България да е разделена на "северна и южна"! От този ни разговор разбрах, както и предполагах, че бай Илия е категорично против да разсъждаваме за мащабна въоръжена борба, заради огромните отрицателни последствия!".

През ноември 1986 г. Григор Симов написва декларация, с която българи се присъединяват към декларацията на 122-ма унгарски, чехословашки, полски и източногермански дисиденти от октомври 1986 г., и открито писмо до започналата във Виена среща по изпълнението на Хелзинкските споразумения. Григор Симов обикаля страната за подписите на други свои съзатворници и на 19 декември 1986 г. внася документите в посолството на САЩ. Станали известни като Апела на шестимата, документите достигат до Виенската среща с подписите на Григор Симов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев и са огласени от американската делегация, съобщени са от Радио "Свободна Европа" и ББС, а Петър Бояджиев и Алфред Фосколо уреждат публикуването им във френската преса заедно с телефонно интервю на Жорж Дюпоа с Едуард Генов.

Държавна сигурност арестува подписалите, но международната гласност смекчава реакцията на режима. След два месеца следствие Григор Симов е интерниран в Силистренско, а останалите са освободени. Едуард Генов започва сондажи за създаване на комитет. В края на декември 1987 г. двамата със Стефан Савовски посещават Илия Минев и решават да се учреди дружество за защита на човешките права. Едуард Генов трябва да събере 20-30 души приятели. На 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември се основава Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Неговите основатели са същите хора, подписали апела и писмото, както и други бивши политически затворници.

Независимото дружество основава дейността си на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., Заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за задача да защитава правата на всички български граждани "без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален и социален произход". За главна цел Илия Минев определя "да освободим българския гражданин, пък било то турчин, българин, циганин, от страха, който вследствие 45 години терор комунистическият режим в нашата страна създаде като психоза в душата на човека, да отслабваме възела, който е затегнат от режима".

Дружеството огласява много случаи на насилие и потъпкани човешки права, главно чрез обаждания до Радио "Свободна Европа". Това привлича много нови членове и особено турци – жертви на последната голяма репресия на режима, и към началото на 1989 г. членовете са над 400, създават се местни структури. Спрямо Дружеството репресиите на режима са най-сурови в сравнение с останалите опозиционни групи. Основателите са пребивани, изселвани, експулсирани от страната, поставяни под домашен арест. С превантивни арести Държавна сигурност осуетява срещите със заместник-държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед и френския президент Митеран. Опитите на Независимото дружество да получи юридическа регистрация са блокирани с арести преди събранията, конфискуване на документите за регистрацията и бюрократични откази, както и със създаване на казионна имитация на комитет за защита на човешките права през юни 1988 г. От началото на 1989 г., два дни след като членове на Дружеството се срещат с френски журналисти, придружаващи президента Митеран, режимът, чиито репресивни методи са допълнително ограничени от тази известност, започва клеветническа кампания във вестниците, която трябва да представи основателите на Дружеството като фашисти, неморални и налудни личности, хора с криминално минало. Но арестите, последвали срещата с френските журналисти, са отразени в основните френски вестници, а изземането на личния архив на поета Петър Манолов и неговата и на Илия Минев гладни стачки довеждат до това, от което Държавна сигурност се страхува – публично легитимиране и общи действия на опозиционните групи. Поетът Петър Манолов е подкрепен от Клуба за гласност и демокрация, както и от световноизвестни писатели и международни правозащитни, писателски, журналистически организации. След един месец властта е принудена да върне архива и поетът прекратява гладната стачка, а Илия Минев продължава още един месец, до 17 март 1989 г., когато е загубил 38 килограма от теглото си, и я прекратява едва след като получава официален отговор от Главна прокуратура. Местни структури на Дружеството заедно с организациите на Демократичната лига за правата на човека и Дружеството за подкрепа на Виена 89 са в основата на Майските протести на турците през 1989 г. Членове на Дружеството стават основатели и на други правозащитни организации. Новата легална опозиция се превръща в един от огромните проблеми на режима и на 16 февруари 1989 г. МВР създава специален щаб за борба с тези групи.

В крайна сметка експулсирането на основателите, мерките на ДС за изолация на Илия Минев и останалите от ръководството и клеветническата кампания, а най-вероятно и внедряването на агенти, въпреки че за това все още няма достатъчно документални доказателства, довеждат до разцепление в Дружеството малко преди падането на режима. За организиращите транформацията на властта си комунисти ликвидирането на този осъзнат и решителен противник е твърде важно. Крилото на Илия Минев е отстранено от новозараждащия се политическия живот след 10 ноември 1989 г. както от конкурентното крило на Румен Воденичаров, така и от останалите опозиционни организации. Илия Минев не е допуснат от организаторите да говори на първите митинги на опозицията и е грубо изтикан от сцената. Но Дружеството вече е дало началото на легалното противопоставяне на комунизма у нас и е показало, че защитата на човешките права е слабото място на тоталитарната власт.

В заключение: у нас след ликвидирането на легалната опозиция и на горяните съпротивата не беше така масова като в други страни под съветско господство, защото тук комунистическите ръководители бяха по-сервилни към Съветския съюз и затова по-старателни в потискането на всяка проява на несъгласие; едва в последните години в условията на криза на режима се появи жива връзка между вътрешната опозиция и свободния свят и започна да се формира опозиционна среда. Но тъкмо заради това тази обречена, безнадеждна и беззащитна съпротива, както я описва Едуард Генов, заслужава ако не повече, то не по-малко почит и място в историята. А като важна част от съпротивата срещу тоталитарната власт и чуждото съветско господство историята на Независимото дружество и на политическите затвори по време на комунизма е твърде значима за българското национално самосъзнание, важна за гражданската култура във време, в което отново се появиха заплахи за свободата. Тя очаква своите задълбочени и честни изследователи.