Комунистите явно бързаха да започнат Кръглата маса; ние осъзнахме това, въпреки че те го криеха (благодарение най-вече на Петър Дертлиев, който ги познаваше добре и, за разлика от нас, с лекота разгадаваше такъв тип ходчета). Възползвахме се от тази им зависимост от нас, за да поставим ред предварителни условия: да се предават разискванията пряко по БНР и БНТ; да дадат една сграда на СДС; да ни дадат вестникарска хартия и достъп до печатница да си направим вестник. От друга страна, ние не можехме да сме сигурни, че комунистите наистина ще се решат да направят такова нещо – те, чиито портрети висяха във всеки завод, учреждение, училище - да предадат абсолютната си власт така, мирно, публично, на някакви практически неизвестни на България хора.

Очевидно в тази част от мисленето си сме се движели със скоростта на живковистите в БКП – превратаджиите бяха изпреварили и тях, и нас в осъзнаването на новите реалности. Дори поеха риска да започнат Кръглата маса преди (евентуално) да са утвърдили победата си над живковистите на предстоящия конгрес на БКП. Ние не можехме да бъдем сигурни, че превратаджиите ще удържат диктатурата достатъчно дълго, че да смогнат да я заменят с демокрация. Затова в края на краищата се съгласихме на компромис: за нас лош, за превратаджиите – добър, за живковистите, както се оказа – пагубен. Съгласихме се обсъждането на нашите предварителните условия да стане публично, вече в определената за Кръглата маса зала в НДК (Първите три срещи бяха на 16, 17 и 19 януари 1990). Така превратаджиите се показаха на България като хората, които контролират партията – защото нали срещу нас, обединената опозиция, публично седеше Българската комунистическа партия, представена от превратаджията Луканов - не "някакви си" хора, несигурно бутнали Живков!

Освен това – мисля си сега – сигурно са предвидили, че поради нашата публична неопитност с поведението си ще доминират дебата (както и стана). Иначе, по същество те отстъпиха по всички пунктове – очевидно "на предварително подготвени позиции". Съгласиха са на публичност – но не на пряко предаване, а двустранна комисия да решава всеки ден какво да бъде излъчено вечерта. (Тук опасенията ни излязоха напразни – имаше практически пълна видео и аудио информация за всичко що-годе значимо.) Обещаха ни дом. (Това не изпълниха, почнаха да ни мотаят, поради което след третата среща ние станахме и си тръгнахме; те осъзнаха, че губят имидж заради някаква си сграда, която не даваха по всевластническа инерция; дадоха я - и до ден-днешен в тази сграда живее нещо под името СДС (е, както Прасчо от Мечо Пух живее под името Сондърс).

На 23 януари тръгна същинската работа; на 30 те прекъснаха да си направят конгрес; направиха го, антиживковистите победиха и на 3 февруари аз отидох само да кажа, че напускам. Затова и разказът ми на очевидец ще бъде до тази дата. И, както и досега, ще говоря само за политически най-важните според мен моменти.

Колкостранна да бъде уж "Кръглата" маса, стана предмет на един от първите спорове: комунистите се направиха на луди и обявиха, че масата трябвало да бъде тристранна: на БКП, на БЗНС и на опозицията. Та да са две към едно. Ние казахме, че "не е честно", и те отстъпиха: БЗНС седна от тяхната страна и Кръглата маса стана двустранна. Разбрахме се, че освен равен брой преговарящи делегати двете страни имат право да си поканят и равен брой "експерти" (помня, че Красимир Кънев беше там като експерт). Между другото, по някои ключови спорове впоследствие земеделците – представени от милата и неефективна Светла Даскалова и Виктор Вълков, с излъчване на ефективен хитрец – нееднократно не подкрепяха комунистите, а един-два пъти направо подкрепиха нас против тях! За наше изумление велико (още имаше да ги учим тия науки).

Подозирам, че редом с неколцината антиживковисти нарочно бяха избрали Живко Живков да седи непомръдващ като паметник и с неверие да се звери в нас (ама точно това е думата, за което правеше човекът - и през цялото време прави́ само това). Иначе ние-ясно: пуловерчета, бради, неуверено говорене (с редки изключения.) За говоренето ни – срам и позор, нали бяхме уж учени хора срещу партийните простаци, а то; за външния вид – и тогава и сега мисля, че той беше правилен: трябваше хората да видят, че сме други! (Спомнях си – спомням си и сега една снимка от Пражката пролет: от едната страна на важноизглеждаща маса насядали Дубчек и неговите хора, с гладените костюми и гледаните лица, а насреща им – някакви брадати-очилати студентчета; и си говорят. Беше снимана една промяна. Та и у нас така!)

Ахмед Доган не поиска създаваното от него мюсюлманско движение да влезе в СДС. СДС от своя страна не покани Ахмед Доган в делегацията си като представител на мюсюлманското малцинство...

Експерт откъм БКП беше и директорът на социологическия институт Кръстьо Петков, когото скоро направиха шеф на "комунистическите" профсъюзи (КНСБ). Да кажа изрично: аз бях там като член на "Координационния" съвет на СДС в качеството си на говорител на "Екогласност". И – ще го разкажа като характерен куриоз – гледам, на първата сесия, пред вратата се върти Ивайло Знеполски. Знаех го покрай Дома на киното – минаваше за човек от по-просветените киноведи, пък ми импонраше и като фигура: интелектуалец отвсякъде! Питам го – ами, искал, ако може, да влезе! И аз реших да се направя на връзкар – казах на Желю да го пуснем като наш експерт, Желю се съгласи и Знеполски се оказа присъстващ.

Първо, като писач на наши становища – пълно фиаско. Възложиха ни с Берон да напишем какво искаме по етническите отношения. Отивам у тях, милата му жена мило ме посреща, сядаме, аз почвам да пиша, той помага – и след три часа аз станах и си тръгнах без нищо написано. Помощта на Берон беше, че така или иначе не се съгласяваше с нищо, което предлагах в полза за нашите турци и помаци. Първоначално мислех, че е просто от неопитност – аз вече бях писал доста текстове на тая тема, на него му беше първица. После започнах да подозирам, че несъгласията му са политически – и накрая си отидох с увереността, че си е криптонационалист. (Криптото беше тогава, после национализмът се показа.) Така и отидохме двамата на "масата" сутринта без домашно.

Второ, измислих си да не се тикам на първа линия (там и без това беше станало тясно от лакти), а да седна точно зад Желю и "да му пазя гърба" – почти буквално. Постоянно някой идваше и го дърпаше за рамото за нещо си. Желю е бавен и без публичен опит, както съм отбелязвал неведнъж, Луканов – обратното. И в началото Луканов доминираше напълно над своя колега съ-председател на Кръглата маса: стана вече дума, че не по същество, но като поведение и телевизионно внушение – безусловно. И човек може да си представи какво ставаше, когато отгоре на всичко Желю трябваше да понася и анархичната активност на своите!

А Желю - внимателен, като го дръпнат за рамото – обръща се, изслушва, размисля, отговаря – а през това време над масата си господства БКП. Та се разбрах с него и той обяви на всички: вече никакво говорене с него по време на сесия; всичко, каквото искат да му кажат – на едно листче и листчето го предават на Деян, той ще му го даде. Не злоупотребих с така получената властчица: само подреждах листчетата по важност (според мен, според авторите им тяхното беше свръхважно) – и му ги давах, когато можеше да им отдели внимание, без да страда съпредседателстването му. Подир ден-два и той се оборави, и листчетата помогнаха, така че вече партнираше наравно на Луканов, а срещу Пирински понякога и печелеше. (Пирински беше също много добър водещ, но по-безцветен от Луканов, по- не хващаше окото и ухото.)

Трето, станах водещият представител на СДС в т. нар. контактна група с БКП (мисля дори, че аз предложих да създадем такава група, но не съм сигурен). Идеята беше - всичко, за което през деня се е видяло, че не се разбираме на Кръглата маса – да го обсъждаме подир и да търсим някакъв консенсус. Мисля, че тази форма свърши добра работа. Подробности не помня. Когато напуснах "масата", представих на тази комисия Димитър Луджев като мой заместник. Запознах се с него баш на Кръглата маса, беше ми харесал; той пък силно се учуди, че освобождавам – за него - това място.

И четвърто: от разни заседания (на Екогласност, после на СДС) притичвах до Социологическия институт на "Московска", където Кръстьо Петков беше пуснал Цветозар Томов и Йорданка Качакова в една стаичка в мазето с един компютър, за да направим първото свободно проучване на политическите нагласи у нас. Въпросите измисляхме заедно с него, с Данчето - и с който се завъртеше там!; извадката направи Цветозар, не помня кой даде пари за отпечатване на въпросника и плащане на анкетьорите – (може би пак Кръстьо Петков - пари от Института), нито пък как сме намерили анкетьори; накрая Данчето, подпомогната и от Цецо, качи данните на допотопния "Правец" с една допотопна програма. (Току се чуваше: "Изчезна ми файла! Пак ми изчезна файла!" – а пък един достопочтен сътрудник на Института по навик, като излизаше вечер последен, въпреки всички предупреждения, на два пъти дръпна шалтера на сградата, унищожавайки часове работа. Разсеяности.)

Разбирахме главните теоретични рискове на такова проучване. По същество: българи никога не бяха питани за политическите им възгледи. Шегувахме се, че у нас политиката е по-интимно нещо и от секса - но отпосле стана социологически ясно, че не било шега, ами баш така! Дали щяха да преодолеят страха – и липсата на привичка – и да отговарят що-годе искрено? По техниката на изследването: никой не знаеше какъв брой респонденти правят една представителна извадка за България. Тук Цецо Томов прояви направо гениална интуиция – оказа се, че сме улучили почти идеално! (Целта ни беше 1600 интервюта, направихме към 1300, после при логическия контрол отхвърлихме още стотина; 1200 се оказа чудесен представителен брой. Днес този брой е около хиляда – но и българите намаляха.)

Резултатите бяха – малко е да кажа интересни. Помня един рейтингов списък - бяхме дали за подреждане БКП, БЗНС, официалните Профсъюзи, няколко партии от СДС и една измислена партия – за контрол. Далече-далече пред всички беше Екогласност! Следваха партиите от СДС, БКП, измислената партия – и официалните Профсъюзи последни, след измислената партия дори.

Когато получихме резултатите, Кръглата маса вече вървеше, и в една почивка аз с много кандърми едва успях да събера десетина души от нашите, за да им прочета най-интересното. Изслушаха ме горе-долу, посърнаха, като обясних, че това не значи автоматично, че при едни избори след месеци картината ще бъде същата – и това беше целият ефект. На политиците ни им трябваше около година (далеч след първите избори), за да научат що е личен рейтинг (но друго – нищо) и ревниво да се интересуват от тези подредби в проучванията; май повечето и до днес, ако е за политсоциология, са си останали на тоя етап на разбиране. Опитът от това изследване ни позволи да предвидим победата на (вече) БСП на първите свободни избори. (Което не ми попречи след тая победа да направя първата депресия в живота си: една седмица просто не можах да изляза от къщи и дори помислих за "морална емиграция". Но това е друга история.)