Създаването на модерната Българска армия е резултат от възстановяването на българската държавност през 1878 г. Тя се появява като корпус, съставен от българи на принципа на задължителната военна служба, но контролиран от Русия и служещ за гарантиране на руските

интереси както вътре в Княжеството, така и на Балканите.

Армията се утвърждава като символ на българската независимост и гарант на националните интереси през 1885 г., когато по бляскав начин успява да защити Съединението. През следващите години тя се превръща в

убедени, че само една многочислена и добре устроена армия е способна успешно да реши проблема с окончателното освобождение и обединение на българския народ.

Към 1911 г. редовната Българската армия се състои от 2952 офицери и 46 000 подофицери и войници. Въоръжена е с 248 тежки картечници, 343 650 пушки, 1109 оръдия. Нейните качества проличават по един безспорен начин в трите войни, водени от 1912 до 1918 г. и целящи "достигане и разрешаване на историческите задачи и идеали" на нацията. През военните години са мобилизирани над 600 000 войници и офицери, които през 1918 г. достигат 877 000, от които 708 000 в действащата армия.

Усилията за военно решаване на националния въпрос претърпяват крах през 1918 г. На 29 септември 1918 г. в Солун Съглашението продиктува на българските представители условията за прекратяване на военните действия. Те предвиждат "незабавно изпразване" на заетите

земи в Сърбия и Гърция и "незабавна демобилизация" на цялата Българската армия, както и окупирането на "известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия" от съюзните сили. Практически съглашенските войски окупират цяла България, а тяхното командване активно се намесва във вътрешните дела на страната и политическите борби. Под негов натиск на 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд е принуден да абдикира и престолът е зает от сина му Борис. Първият указ, издаден от цар Борис ІІІ, е за "обща демобилизация на въоръжените сили в царството".

През ноември 1918 г., за първи път в новата история на страната за военен министър се назначава гражданско лице - Андрей Ляпчев. Усилията на военното и политическо ръководство на страната се насочват към запазване на мирновременния състав на армията отпреди войната и дори към неговото завишаване, но под натиска на победителите той постепенно е намален. В навечерието на подписването на мирния договор армията се състои от 3 420 офицери и 46 825 войници или почти толкова, колкото и през 1911 г.

Битката за запазването на българската армия от гнева на победителите започва още през пролетта на 1919 г. През май 1919 г. управляващите изпращат една "Про мемория" до генерал Кретиен, командващ съглашенските войски в България, в която настояват да се запази досегашната численост и система на комплектуване на армията, защото в противен случай може да има непоправими последствия за опазването на вътрешния ред и за финансите на страната.

Надеждите тези искания да бъдат удовлетворени буквално са попарени от генерала и от получения на 19 септември 1919 г. проектодоговор за мир. По отношение на армията той предвижда тя да бъде доброволческа, с численост от 20 000. Допуска се и 10 000 жандармерия, митническа, акцизна и горска стража. България няма да има право на флот и авиация.

Очевидното намерение на победителите е страната да притежава армия, способна да решава вътрешнополитически, но не и външнополитически задачи.

Тези решения не са изненада, тъй като на 28 юни 1919 г. вече е подписан договорът на Съглашението с Германия, който свежда армията й до 100 000 доброволци с 4000 офицери и я лишава от тежко въоръжение.

На 24 октомври 1919 г.

Четвъртата им част се отнася именно до предвидените в проектодоговора военни клаузи. Основният български контрааргумент е, че с ограничената доброволческа армия няма да може да се осигури дори вътрешният ред и сигурността в страната.

Настоява се и за оставането на една малка ескадрила от няколко самолета в София и Варна, които, освен за военни цели, да се използват и за потушаване на вътрешни бунтове и борба с контрабандата.

Единствената отстъпка, която те правят, е за създаване на погранична стража от 3000

доброволци.

Договорът за мир между съюзените и сдружените сили и България е подписан в парижкото предградие Ньойи на 27 ноември 1919 г. Той определя премахването на задължителната военна служба и въвеждането на доброволна. Според чл. 66, общото число на военнослужещите,

включително офицерите и чиновниците от допълващите части, "не трябва да надминава 20 000 души". От тях офицерите ще бъдат 1/20 (1000), а подофицерите 1/15 (1 334). Недвусмислено и императивно е записано: "Българската войска ще служи изключително за поддържане на реда

вътре в територията на България и за погранична полиция". Забраняват се всички мерки за мобилизация или имащи връзка с мобилизацията.

Числото на жандармерията - стражарите, митничарите, горските стражари, местните и общински полицейски агенти, според чл. 69, "не трябва в никой случай да надминава цифрата 10 000 души". Допуска се и образуването на погранична стража, рекрутирана на доброволен принцип и ненадминаваща 3000 души.

Строго е регламентирано и въоръжението на армията. То трябва да включва 23 376 пушки или карабини, 305 картечници, 61 оръдия или гаубици и 40 минохвъргачки. Забранява се внос и производство на отровни газове, огнепръскачки, бронирани коли и танкове. България се лишава от военни кораби и подводници. Тя има право да поддържа по Дунава и по своите черноморски брегове "за полиция и надзора на риболовството" само четири миноносци и шест моторни лодки с цивилни екипажи, както и леко въоръжени патрулни кораби, които нямат военен характер. Страната се лишава от военна или морска авиация, както и от балони. Изпълнението на клаузите ще се извършва под надзора на междусъюзнически комисии, назначени от Главните съюзени и сдружени сили.

Трансформацията на българската армия се оказва изключително трудна, поради различни обстоятелства. За разлика от предишния период

След войните царят, който продължава по Конституция да е върховен главнокомандващ, практически е лишен от възможността да определя съдбата на армията и неговата функция е сведена до формалното одобрение на вече взети от изпълнителната власт решения. Налице е и дисхармония между професионалното военно и политическото ръководство на армията.

чийто лидер Александър Стамболийски е начело на военното министерство, както в коалиционното, така и продължително време в самостоятелното земеделско правителство. Единомислие липсва и в средите на самите управляващи. Те се оказват в много трудна ситуация, тъй като освен изключителната сложност и дори непосилност на задачата, техните действия се оспорват и контролират от два фактора.

Военен съюз, поставящ си за цел да контролира властващите по отношение на преустройството на армията.

След като се възползва от подкрепата й за омаломощаването на политическите си противница от ляво (смазването на транспортната и политическа стачка в края на 1919 - началото на 1920 г.), Стамболийски променя курса. При започналите съкращения, първи в списъците се оказват именно членовете на Военния съюз.

Офицерството е обвинено, че се готви да извърши държавен преврат и да обяви нова война. През септември 1920 г. достойният началник-щаб на армията ген. Стефан Нерезов е уволнен, а Военният съюз - забранен. В следващите месеци ръководителите и най-активните дейци на съюза са уволнени в запаса, преназначени в отдалечени гарнизони или сами напускат армията.

Така земеделската власт си спечелва сериозен противник, който й обявява открита война и се съюзява с опозицията. На 3 декември 1920 г. за началник-щаб е назначен близкият до земеделците и противник на Военния съюз полк. Никола Топалджиков. От началото на декември 1920 г. започва и масовото уволнение на офицери и подофицери, за да се изпълнят изискванията на мирния договор.

Първата стъпка в реорганизацията на въоръжените сили

В приетия закон на 22 октомври 1920 г. тя е определена като въоръжена сила с военна организация и дисциплина, предназначена "да пази вътрешния ред, спокойствието и безопасността и изобщо да бди за изпълнение законите и наредбите на страната". Отвъд формалната причина, свързана с изпълнението на мирния договор, в бързането за създаване на жандармерия могат да се прозрат и други мотиви.

Чрез жандармерията българската страна вижда възможност да запази военни части и командири, които трябва да бъдат съкратени, и да създаде, както се изразява министър Коста Томов, "същата войска под друго име". На второ място, жандармерията трябва да освободи войската от нетипичните ѝ задачи, свързани с намесата във вътрешнополитически проблеми. Не на последно място, жандармерията се създава като военна сила, командвана от верни на земеделското правителство офицери, за да бъде опора на земеделската власт и за да бъде неутрализиран Военният съюз.

Към декември 1921 г. жандармерията има численост от 12 465 души, от които 441 офицери, 486 подофицери, 670 доброволци и 10 877 наборници, прехвърлени от армията.

Ако има единство в позициите и действията на военното и политическото ръководство, то е по отношение на защитата и връщането на наборната армия. Непоклатимостта на победителите в това направление пренасочва българските усилия към запазване на ядката и дислокацията на

съществуващата войскова организация, като дивизиите се трансформират в полкове, а полковете - в дружини. Така, макар и останала с минимален състав, армията запазва възможността за разгръщане и провеждане на мобилизация.

Започналото преустройство не е одобрено от съглашенците, които настояват да се изработи нов закон за организацията на армията, напълно съответстващ на изискванията на мирния договор. Такъв закон е приет през април 1921 г., но и той не е по вкуса на победителите и е преработен в началото на 1923 г.

Така, след десетилетия на постоянно възходящо в числено и материално отношение развитие, след края на Първата световна война българските въоръжени сили навлизат в етап на драстични ограничения, което естествено поражда

То е не само срещу предизвикалите ги външни фактори, но и срещу вътрешните, които по неизбежност трябва да ги прокарат. Българската държава фактически губи суверенитета над армията си. Нейният състав, организация и цели се определят от победителите по начин, който не трябва да допусне тя да бъде заплаха за съседите.

Наложените от мирния договор ограничения практически правят невъзможно армията да гарантира териториалната неприкосновеност на страната, а още повече - да преследва национални цели. Задачите ѝ са концентрирани във вътрешен план, а това създава обективна опасност да се превърне в политически фактор. Позицията на българските власти е, че предвидената организация и състав са недостатъчни дори за изпълнението на тази задача, но не успяват да убедят в правотата си французи и англичани.

След като не могат да променят условията, управляващите се заемат с тяхното изпълнение, като подготвят и приемат съответните закони, но под стриктното и педантично наблюдение на победителите, които не оставят поле за импровизации. Така българската държава се

сдобива с две силови военизирани институции за опазване на вътрешния ред и сигурността - армия и жандармерия, които трябва да опровергаят или потвърдят народната

мъдрост "Много баби - хилаво дете".