През 1919–1920 г. победителките подписват мирни договори с победените. Година по-рано американският президент Удроу Уилсън е обещал справедлив мир, право на самоопределение; реални граници, които да отговарят на етническите... Договорите

обаче са паметници на отмъстителността и зложелателството.

В малкото градче, богато предградие на Париж, вършителите на бъдещето на народа ни ще произнесат присъдата си.

Идеалистите вярват в прословутите "14 точки" на американския президент Уилсън.

В тях България не се и споменава, но поне се настоява границите да отговарят на

желанията на хората. Македонските студенти в Швейцария пращат до големия идеалист пламенни апели. Настояват за свободна Македония, в която братски ще живеят всички македонци: българите, мюсюлманите, албанците и куцовласите, които представляват 90% от цялото население.

Студентите прокарват същите идеи и в апел до британския парламент, до Лойд Джордж

и до най-големите англоезични вестници. В него призовават да бъде премахнато терористичното сръбско управление:

... осъдени сме на управление, което цели нашето пълно заличаване. Всички наши

църкви, училища и национални институции са затворени или присвоени от сръбските и

гръцки власти. Всичките наши свещеници, учители и по-изтъкнати съотечественици

бяха принудени или да емигрират, или са затваряни и избивани. Под страх от сурово

наказание ни е забранено да говорим на родния се език, а нашите книги се забраняват

или унищожават.

Още през войната противниците ни са подготвили предварителните условия за

договора с България. Съседките ни разработват аргументи, с които да оправдаят

орязването на българските земи. Големите държави пък обмислят проекти, които да

осигурят влиянието им и в бъдеще на полуострова.

В Съединените щати т.нар. комисия за проучвания още през 1917 г. е определила, че

Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия – Енос и крайбрежието на Егейско

море, включително устието на Струма, трябва да бъдат върнати на България.

Що се отнася до Македония, комисията намира, че е твърде трудно да се даде

окончателна препоръка. Справедливостта изисквала голяма част от нея да е българска,

но изискванията на реалната политика налагали да не се обижда Сърбия, която храбро

се била сражавала в продължение на четири години.

В общи линии това е багажът, с който заминава американската делегация за Париж. За

нас първоначалната американска позиция е доста изгодна.

/.../

За съжаление обаче, изправени пред натиска на съюзниците си на конференцията, в

крайна сметка американците отстъпват от повечето си постановки. Един от експертите

на САЩ, докаран до отчаяние от твърдоглавието на Гърция и Сърбия, открито заявява,

че политиката на Антантата, която облагодетелства балканските си съюзници за сметка

на България, всъщност повече ги отслабва, отколкото да ги засилва.

На заседанията Франция подкрепя безусловно всички искания на Сърбо-хърватско-

словенското кралство към нас. Франция и Англия подпират с етнически аргументи

исканията на Гърция да присъедини цяла Тракия

че решението им се опира на статистики, подготвени – да не речем подправени – от самите гърци.

Останали сами срещу всички, и американците дават заден ход, още повече че защитата им на България не се дължи на някакви особени интереси, в името на които да се проявява упоритост, а по-скоро на зачитане правата на народите, които пак остават на последно място. Така България изгубва Тракия. Реверансът да се обяви, че Западна Тракия няма да бъде окупирана веднага от гръцки войски, а от войските на големите държави на Антантата, не може да излъже никого. За българските дипломати е ясно, че поражението е пълно.

Трябва да се отбележи, че през месеците, когато от всички страни срещу България се

сипят хули и клевети, американските мисионери, работили в България и Добруджа,

възприемат като наложена им свише мисията да разясняват пред европейското и

американското обществено мнение истината за балканските събития. Д-р Едуард

Хаскел, чието семейство е прекарало десетилетия у нас, публикува редица статии в

американски списания, в които споделя за Македония:

В продължение на двайсетина години аз се катерех по нейните планински пътеки,

общувах с нейните жители, загребвах от общата паница на техните софри, спях

върху земления под на техните колиби.

Аз открих, че с изключение на крайбрежието всички се смятат и наричат българи и

говорят диалект, който се различава от езика, говорен в София и Пловдив, не повече

от различията между Мейн, Охайо и Кентъки.

/.../

Навсякъде в статиите си Хаскел посочва успехите на българите в образованието, наблягайки на неоспоримия факт, че те са очевидни в сравнение с тези на съседните балкански народи, които имат далеч по-дълга самостоятелна история. Трима от мисионерите в Самоков се обръщат направо към президента Уилсън:

Американските мисионери свидетелстват за правото на България над Македония,

Егейското крайбрежие, Добруджа, линията Енос – Мидия. Изобщо границите на

българското племе в миналото и сега са достатъчно очертани.

Безкористните усилия на мисионерите предизвикват само непрестореното учудване на новоназначения у нас американски представител. Незапознат с условията на Балканите, той се диви, че... всички американски мисионери в страната са настроени силно пробългарски и са

големи партизани на българските териториални амбиции.

След шестмесечно обсъждане, до което български представители не са и допуснати, на

27 ноември 1919 г. в Ньойи сюр Сен е подписан договорът с България – договор жесток

и несправедлив, в който са погазени и национални, и исторически права, и

икономически интереси. Той нанася съкрушителен удар върху надеждите на

българския народ за национално обединение.

Другите членове на делегацията отказват в знак на протест. Не че някой му обръща внимание.

/.../

Стамболийски влиза в залата, съпровождан от неколцина членове на българската

делегация и неизменните френски офицери. Министър-председателят – "Тигъра"

Клемансо, проявил се като българоядец, който преди това е питал презрително: "Има

ли такава държава?", сега след още няколко думи подканва българския си колега да

приближи масата.

Сръбските, румънските и гръцките делегати гледат със злорадство. Тук е ред на

легендата – българският министър-председател, който е прекарал две години в

затвора заради съпротивата си срещу политиката на Фердинанд и либералите, бил

счупил писалката, с която подписал договора. Нищо подобно – оставя я внимателно

встрани, покланя се на присъстващите и напуска залата на кметството. Колата се е

обърнала и нему сега се пада да подлепва счупените грънци.

/.../

Докато Букурещкият договор се възприема от съвременниците като вопиюща, но поправима в близкото бъдеще несправедливост, Ньойският договор прекършва окончателно всички надежди.

Но човек се надява до последно.

Когато вестта долита, крахът е пълен. Условията:

загуба на Босилеградско, Царибродско, Струмишко и малка територия в Кулско. В

Царибродско – от 21 000 души – 79 са сърби, в Босилеградско от 22 000 – 12.

дотам, че не издига етнографски, а само стратегически основания за исканията си. Според нея България два пъти ги била атакувала непредизвикано през последните пет години и затова трябвало да бъде наказана.

В резултат от това наказание 25 села остават разцепени наполовина. В с.

Стрезимировци училището, църквата и гробището преминават в Сърбия. В с. Банкя

една къща е разделена на две от границата – кухнята преминава в Сърбия – спалнята

остава в България.

В друг от парадоксалните случаи къща се оказва от едната страна на границата,

тоалетната – от другата.

Прекомерните сръбски претенции срещат отпор дори във Франция, която е най-

антибългарски настроена. Общо към 70 000 българи се оказват под сръбска власт. В

тези райони има 106 първоначални училища, шест прогимназии и една гимназия.

Много от училищата веднага са затворени, а учениците биват насилвани да учат

сръбски.

Граждански комитет на трънчани изпраща емоционален протест до мирната

конференция срещу откъсването на чисто български села от териториите на страната и

даването им на Сърбия. Войници от тези краища са се сражавали храбро в последните

войни само за да видят, че родните им огнища преминават под чуждо управление.

Никой не се затрогва от мнението на населението, прехвърляно равнодушно от една

държава в друга.

В София на площада при църквата "Св. Александър Невски" недоволни се събират на многохиляден протестен митинг. Никой от ораторите не е в състояние да успокои народната душа. Българите са загубили доверие в своите водители. Хилядното множество потича надолу по "Раковски" и когато стига до Земеделската банка, някой извиква: Вазов, Вазов!. Възгласът е подет от стотици гърла. След минута един от прозорците на "Юнион клуб", където поетът често се храни, се открехва. Самият той. С ръка дава знак, че иска да говори. С няколко изречения заклеймява миротворците в Париж и изразява увереността си в бъдещето на българския народ. После възрастният вече патриарх на словото, откликвал и на народните надежди, и на народните страдания, се опира на перваза и прохлипва. Множеството коленичи пред него на улицата и подема песента му "Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба..."

Договорът е несправедлив от етническа гледна точка, защото отломява обширни

територии, населени с българи, от държавата им; от стратегическа – защото откъсва

България от Егейското крайбрежие; от гледна точка на бъдещите балкански

взаимоотношения – оставя България готова жертва на всеки агресор с реваншистки

тежнения; от икономическа гледна точка – спъва перспективите за развитието на

страната и я обременява с грижата за десетки хиляди бежанци; от международноправна

гледна точка – не предоставя никакви права на българите в Македония, завладяна от

Гърция и Сърбия през Балканските войни. Той е фатален от психологическа гледна

точка, защото вселява съмнения в душата на българския народ, каквито до момента не е

имало.

След 1919 г. България се превръща в най-малката балканска държава след Албания –

територията є е по-малко от половината на Югославия или на Румъния. Страните

победителки я наблюдават с подозрение като потенциален фактор за конфликт.

Държана е в международна изолация. Армията на дело остава разоръжена в

продължение на две десетилетия.

Напусто са отишли стремежите, усилията, трудът, надеждите от близо половин век.

Трябва да се начене наново.

Но би могло да е и по-зле. Гърците искат Родопите. Сърбите искат и Петрич, Кюстендил, Радомир, Брезник, Белоградчик, Кула и Видин с районите им.

А и българите не са безгрешни. Когато са очаквали, че ще победят, във Външното министерство най-сериозно обсъждат подялба на Сърбия между Австрия и България. Да изчезне съвсем от географската карта.

Близо година експерти от страните победителки дълбокомъдрено съветват държавниците. Всъщност всички признават, че без да бъдат удовлетворени поне част от справедливите искания на България, мирът на полуострова винаги ще бъде застрашен. Дочува се, че още при обсъждането на условията за примирието в Лондон британският военен министър и високопоставени служители на Форин офис настоявали на България да бъдат дадени Източна Тракия и безспорната зона в Македония, както и да й бъде оставена Южна Добруджа. Експертите не се заблуждават, че може да се очаква спокойствие с подготвения мир.

Да се настоява България да изостави законните си национални аспирации – заявява

един от дипломатите от Форин офис, – означава никога да не се постигне балканско

единство.

Всуе остават тези вопли. Политиците не се интересуват какво ще стане след 30 или 40

години. За тях най-важното е да ги изберат при следвaщия вот. Най-сигурният път към

изборната победа е да се даде удовлетворение на чувството за мъст, накипяло в

страните от Антантата.

/.../

Историята помни и по-несправедливи, и по-тежки договори.

А един народ не може да живее без надежда. През идните десетилетия водеща мисъл на политиката ни е не мечтата, не полетът, а страхът. Страхът да не ни бият наново, сиромашкият стремеж да опазиш все още незагубеното, плахата надеждица да се сместиш някъде сред другите – не на първи план, боже опази!, но да не те държат настрани като чужденец. Целите ни от максималистични стават минималистични. Да задържим каквото имаме, пък каквото е писано.

Философия на примирението, на обезверението, която не ни е чужда и до наши дни.

Ето защо казваме, че Ньойският договор закопава България, закопава не същността й, а вярата й в собствените сили, упованието й в едно светло и просветено бъдеще.