Възникването на даден тип политическа култура в рамките на определена обществена система не може да бъде свързано с отделна дата, конкретно събитие или факт. Това е известно. Затова и заглавието съдържа в себе си известно противоречие. Известно е, също така, че под влияние най-вече на медиите терминът "политическа култура" е придобил много по-широк и глобален смисъл от това, което подразбират под него социалните науки. Тук ще бъде използван в тясното му значение. Разсъжденията върху събитията от 14 декември 1989 г. биха били лишени от смисъл, ако те не вземат под внимание характера на политическата култура и политическото представителство в България до този момент, срещу които те бяха насочени.

Нека най-общо приемем класификационната схема на Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба, условно разделящи своя изследователски обект на патриархална, поданическа и участническа политическа култура. Двамата автори разграничават и още три преходни форми - патриархално-поданическа, поданическо-участническа и патриархално-участническа.

Следвайки тази класификация, може да се приеме, че към 1989 г. българското общество продължава да изповядва поданическа политическа култура със силни патриархалистки отлагания и прави първата си заявка за нейното трансформиране в участническа. В додесетоноемврийското статукво между управляващи и управлявани съществува пасивна низходяща връзка, при която потенциално липсва очакването за промяна на съществуващия ред, а представата у вторите за функционирането на цялостната политическа система е твърде смътна и дистанцирана. За разлика от нея политическата култура на участието се характеризира с ангажираност или най-малкото със съпричастност на мнозинството от членовете на обществото към политическите и административни структури и процеси както към входния, така и към изходния аспект на политическата система.

Този тип участие е известно още и като

Тук следва да бъде направена уговорката, че този нов тип гражданска култура има и своите предвестници в лицето на протестиращите срещу екологичното замърсяване на града русенски майки през 1987–1988 г., както и на мъртвородения от този протест Русенски комитет, чрез мирно протестиращите и гладуващи български турци по време на Майските събития от 1989 г., както и на кампанията на "Екогласност" за чиста околна среда през есента на същата година. Добре известно е обаче, че тези пристъпи на обществено недоволство и на гражданска енергия бяха изолирани, разпокъсани и в някакъв смисъл отчаяни жестове на съпротива, които не бяха в състояние сериозно да разклатят режима.

До този момент историци и политолози неизменно датират началото на промените в страната с пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г. Тази периодизация неусетно беше възприета не само от средите в комунистическата, респ. социалистическата партия, но и от формиралата се антикомунистическа опозиция, която по редица причини, свързани с нейните създатели, възприе споменатото събитие и като своя рождена дата. В общи линии този начин на интерпретация на събитията в България в "годината на чудесата" беше възпроизведен и през последните месеци около отбелязването на 30-годишнината от началото на прехода.

Действително за запазването на тази схема спомогна и почти пълното съвпадение на свалянето на Тодор Живков от власт и същевременното падане на Берлинската стена. Това успоредяване без съмнение даде възможност за сравнителното разглеждане на процесите на разпад в световната комунистическа система и вписването на българския политически календар в европейския и дори в световния.

Цялостното следване на паралелния разказ на събитията в Източна Европа обаче съдържа в себе си опасността от подценяването на отделните специфики и от механичното прехвърляне на логиката на промените в останалите източноевропейски страни и върху българския случай. Общоизвестен е фактът, че за разлика от тях в България отсъстваше автентично дисидентско движение с традиции и доколкото такова въобще имаше, то се разглеждаше като политическа екзотика, без видима поддръжка от по-широки социални, професионални, гилдийни и пр. групи.

С други думи, липсваше алтернативна на поданическата гражданско-участническа политическа култура, която да формира по-широка хранителна среда на българското дисидентство. Причините за това са многобройни, преди всичко социокултурни, по-голямата част от тях вече са разглеждани в специализираната литература, поради което те няма да бъдат обект на по-нататъшното изложение.

Факт е обаче, че за разлика от централноевропейските страни движещите фактори на промените бяха среди в комунистическата партия, които в унисон със съветската позиция пристъпиха към отстраняването на Живков от власт и към либерализация на режима. Замислено от организаторите му като средство за запазване на системата чрез отстраняването от власт на най-анахроничния й представител, твърде скоро се оказа, че значението на това събитие е много по-голямо. С него

Последното обаче стана ясно едва по време на протестния митинг от 14 декември 1989 г. Там за първи път стратегическата инициатива беше иззета от ръцете на комунистическата партия от новосформиращата се опозиция, думата получиха не казионните говорители, а обикновените граждани, лозунгът: "Ние сме народът!", скандиран преди падането на Берлинската стена, стана валиден и за българския случай. В този смисъл датата

Тя има неизмеримо по-голямо значение за разрушаване на невидимата Берлинска стена в мисленето и психологическите нагласи на милиони български граждани и за трансформацията на политическата култура от поданическа в участническа.

Другото значение на това събитие бе във вътрешноопозиционен план. То бе свързано с окончателния разлом във визиите на бившите вече дисиденти за бъдещето на страната и за нейното политическо развитие. Както вече стана дума, процесите на ферментация в опозиционния лагер се намираха в пряка връзка с генезиса на българското дисидентство. Част от причините за това се криеха в съжителството в него на антикомунисти и комунисти перестройчици.

Противоречието между хората, които искаха да разрушат системата, и тези, които се опитваха да я реформират и запазят по този начин, до този момент се запази. В този смисъл

Част от нейните най-ранни активисти като Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Чавдар Кюранов и мн. др. потърсиха своя път обратно към комунистическата партия (за други беше необходимо повече време за тази стъпка), докато немалко продължиха отдалечаването си от нейния идеологически фундамент и политическа практика.

а хората около него бяха припознати от гражданите на площада като изразители на техните интереси. Донякъде това предопредели и мирния характер на процесите в страната, защото може би тогава страната стоеше най-близо до граждански конфликт. Все още Кървавата Коледа в Румъния не се беше случила, но беше пределно ясно, че и у нас съществува потенциал за подобно развитие на нещата. Дълбокото убеждение на Желев и на кръга около него в необходимостта от мирно, но постъпателно развитие на революционния процес, бе една от предпоставките за мирното развитие на българския преход.

Сигурен съм, че тази оценка ще срещне и редица неодобрителни коментари на хора, подозиращи тази група в капитулантство и съглашателство, но от дистанцията на времето съм дълбоко убеден, че това беше и най-разумното в онези условия.

Отграничаването обаче вървеше и от другата страна. Ако в първите седмици след преврата неговите организатори и подгласници схващаха дисидентите като свои тактически съюзници и в известен смисъл единомишленици, то от началото на декември пропагандният им апарат постепенно разпозна в тях свои политически опоненти и дори противници. Особено показателен в това отношение бе тонът на партийния официоз "Работническо дело". Ако уводната статия в него за първия митинг на раждащата се опозиция на 18 ноември бе озаглавена: "В името на демокрацията и плурализма", то коментарът за антикомунистическата проява от 9 декември беше: "Вие не сте народът!". Интерпретацията на събитията от 14 декември вече бе в категорично отрицателен дух: "Въвличайки хиляди младежи в една антисоциалистическа, антиконституционна акция, определени сили отправиха предизвикателство не само към върховния орган на властта в страната, те показаха явните си намерения да правят всичко възможно, за да всеят разединение и предизвикат дестабилизация", декларативно заявяваше официозът. Въобще може да се заключи, че събитията на площад "Народно събрание" от 14 декември 1989 г. се превърнаха във вододел в поведенческата тактика и политическа стратегия, в инициационен момент и за двете противостоящи си политически сили. Стана така, че всички фигури на българския преход (може би с изключение единствено на Ахмед Доган) се оказаха на този площад в различни роли и превъплъщения, на които тепърва българите щяха да станат свидетели.

Едно от най-важните послания на разглежданите събития бе свързано със спонтанното отричане на съществуващата до този момент система на политическото представителство в страната. То се изразяваше в двойнствено отношение към институцията на Народното събрание и народното представителство. От една страна, за първи път след повече от 40 години парламентът изведнъж беше разпознат като важен и значим орган, от който зависи политическата система на страната. От друга обаче, очевиден бе консенсусът на незачитането на неговата легитимност при променилите се условия и на начина, по който той бе формиран и по който бе функционирал до този момент.

Затова и хранениците на режима в Деветото Народно събрание бяха колективно разпознати като марионетки без собствена воля и без способност да решат самостоятелно каквото и да било. Така

закрепен с нея, както и в публично отрицание на правото на личностите, заседаващи вътре, да говорят и действат от името на народа. Изненадата на управляващите бе всеобща – оказа се, че за много кратко време авторите на вътрешнопартийния преврат са се влели в колективния и събирателен образ на апаратчика, срещу чиято демагогия и лицемерие бе насочено основното народно недоволство. Именно това обстоятелство междувременно беше пропуснато от Петър Младенов и бе в основата на неадекватното му избухване с прословутата "танкова реплика".

Неговият проблем, както впрочем и на другите участници в тези събития като Добри Джуров, Станко Тодоров и др., се състоеше в това, че в продължение на десетилетия беше свикнал да чува само ръкопляскания и овации, да предизвиква респект и да задава тона и не притежаваше какъвто и да е рефлекс за диалог с политически опоненти, у него липсваше чувство за ориентация в подобна ситуация и именно това предизвика яростта му.

Постепенно Андрей Луканов оформи свой собствен кръг, който също търсеше диалог с новосъздадената опозиция. Известен факт е, че именно Луканов още на следващия ден търси среща с Желев, опасявайки се от по-нататъшна ескалация на гражданското недоволство. В разговора си с него той бърза да се разграничи от Младенов, твърдейки, че действително става дума за човек, който е способен да изведе танковете. За да не се случи това, той предлага договорката за възможно най-бърза отмяна на член 1 от конституцията срещу съдействие за успокояване на протестиращите граждани, готвещи се за нова акция. По стечение на обстоятелствата именно на 14 декември умира академик Андрей Сахаров – едно от знаковите имена на съветското и източноевропейското дисидентство. Поводът се оказва удачен новоучреденият Съюз на демократичните сили да обяви, че в негова памет временно спират протестните действия. Така по парадоксален начин дори чрез смъртта си легендарният борец за разоръжаване и ненасилие се оказа пряко съпричастен към акт, спасителен за гражданския мир в страната.

В резултат на договорката между Желев и Луканов и вече успокоен, на 16 декември 1989 г. официозът "Работническо дело" вече излиза със заглавието: "Парламентът заработи истински". Факт е, че в този момент в него властва страхът от "развихрянето на революционната ярост на масите", ако използваме това клише от следдеветосептемврийската реторика на БКП. Любопитно свидетелство за настроенията на блокираните вътре в залата на Народното събрание народни избраници дава един от тях – писателят Николай Хайтов. В публикувания post mortem негов дневник той е записал следното: "През дебелите стени на сградата кънтяха викове "У-у-у-у-у, смърт" и пр. Когато достигнаха виковете, бях в бюфета с Б. Райнов, Д. Методиев и Д. Фучеджиев. Последните двама се бяха стреснали, но окаменялото лице на Райнов не се промени. Дико се беше позачервил, а Митко Методиев – побледнял. Неколцина други народни представители, които циркулираха край нас, бяха изтръпнали от страх. Очакваха тълпата да навлезе вътре и да започне саморазправата. Мерцедеси, които се опитваха да напуснат мегдана пред Народното събрание, били замеряни с камъни."

Цитираното свидетелство е особено любопитно за интимния свят на малцинството, оказало се обсадено от своите бивши "гласоподаватели". Делегитимирането на този тип Народно събрание и съсредоточеното в него представителство при събитията от 14 и 15 декември 1989 г. в известна степен ускори формирането на Кръглата маса и превръщането й в паралелен парламент, в който започнаха да се коват истинските политически решения.

Наред с изложените по-горе преки и косвени политически последици от ненадейно избухналата "зима на народното недоволство" в края на 1989 г. следва да се отбележи и още един факт, свързан с последните десетилетия от съществуването на режима. Това е появилият се

Ако в София се появяват сигурни индикации за трансформацията на поданическата политическа култура в участническа, същото не може да се каже за българската провинция (може би с едно-две значими градски изключения). Ако лозунгите в София и Пловдив са за свобода, демокрация, за демонтаж на тоталитарната система, то в Разград, Кърджали и др. започнаха националистически митинги, насочени срещу турците и мюсюлманите и срещу исканията им за възстановяването на отнетите им имена и граждански права. Тази специфика на българския преход все още остава слабо проучена и неизвестна за широката публика днес.

Анализът на събитията от края на 1989 г., както и на последвалите избори от юни 1990 г. сочи появата на много сериозен дисбаланс между тези социални и демографски категории и за паралелното съществуване на двата типа политическа култура и по същество на различни жизнени светове. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че процесите на урбанизация, произвели през 50-те и 60-те години "новия социалистически човек", се оказаха доведени до относителна завършеност единствено в столичния град. Тук ценностните нагласи, убеждения и пр. на неговите жители бяха много по-близо до тези на гражданите в централноевропейските страни, отколкото до хибридния рустикално-провинциален продукт на ранната комунистическа модернизация.

Независимо от противоречивите оценки за тях събитията от 14 декември 1989 г. дадоха заявката за формирането на нов тип политическа култура и нови принципи на политическото представителство в страната. Те представляваха иницииращ и ключов момент в развитието на процесите в българското общество за дълъг период от време. Малка част от заявения потенциал на тази мирна революция обаче успя да се реализира. Оценката им, както и цялостната равносметка на българското развитие в годините на прехода продължава да бъде задача на бъдещето.