- Говорят ми за еуфоричния разказ от началото на 90-те – че излизаме от едно тъмно и сиво място и вървим към едно по-светло и уютно. Днес обаче разказът е друг. Наскоро едно списание направи брой за годишнината от падането на Живков. На предната корица имаше снимка на митинг от началото на прехода – с всички тези лозунги, а на задната – реклама на антидепресант и рекламен слоган: "Изход има". Случайност, но красноречива. Днешният обществен разказ вече не е за преходa от депресията към еуфорията; днешният разказ е за преходa от еуфорията към депресията.

И е факт: много хора преживяват последните 30 години като травма, като загуба. Преживяват ги така, защото преходът не беше справедлив като разпределение на собствеността и пренареждане на обществените йерархии. Преживяват ги така, защото това са 30 години живот – след толкова години човек или вече не е дете, или вече не е млад. И най-сетне, преживяват ги така, защото от малък свят на неравенство и ограничения, в който всеки се спасяваше с връзки и роднинства, се оказвахме в един много широк свят на консуматорство, който поради липса на средства не можем да използваме напълно. Оттук и усещането за депресия, която е това: затваряне в черупката на един по-малък свят, в който несправедливостите на големия не могат да те уязвят.

Най-измамното обаче не беше самият преход, а идеята за преход. Дълбоко марксическа, тя представя развитието на обществото като някакъв релсов път или спирала, по която хората се изкачват към един по-справедлив ред. Няма такова нещо. В най-добрия случай историята е лабиринт или сграда, проектирана от напълно луд човек. В тази сграда или лабиринт постоянно си заплашен да попаднеш отново там, където си бил, макар че пространството изглежда съвършено друго.

Затова и празнуването на годишнината от 10 ноември мина вяло и изкуствено. Не толкова защото Живков е свален отвън и няма какво толкова да се празнува, а защото сме с двата крака в нови несвободи и неравенства, не по-малко страшни от предишните. Впрочем, ако се замислите, по същия бутафорен начин се празнуваха и годишните от 9 септември, и те годишнини от "свобода". Десет години от девети, двайсет години от девети, спомени, лозунги и т.н. Подобни празнувания имат смисъл само за онези, които са тръгнали да си дописват биографиите, преди да си отидат.

- Нищо особено не се случи през тази година, че да бъде запомнена. И все пак ще отбележа един процес, който има отношение към горния Ви въпрос: отмирането на критическите медии в България.

Този процес се представя малко шаблонно като заговор на някакви зли сили, които искат да задушат свободата. Според мен картината е малко по-сложна и нелицеприятна, а именно: в едно общество, което се интересува най-вече от неволите на консуматорството – къде да почива, как да пазарува, колко да похарчи, – има място само за медии, които предлагат удоволствия и информация за удоволствия. Място за медии, които предлагат критичен поглед и лоши новини – освен ако не са конспиративни, защото конспиративността е сладка – място няма.

В този смисъл г-н Пеевски, който поглъща все повече и повече, не е никакъв архитект на злото, както го представят. Той е по-скоро злото олицетворение на това общество, което в големи свои части предимно консумира и поглъща. Неговата империя ще рухне едва тогава, когато и това общество на поглъщането влезе в криза.

- Че каквото и да направят ГЕРБ, каквито и политически безобразия да извършат, в колкото и скандали да се замесят, са обречени да печелят избори. Защото ГЕРБ са партията, която в момента най-добре задоволява представите за добър живот на българския консуматор. Докато фирмите са оставени що-годе да работят, докато има храна, моловете са пълни, а почивките в чужбина – евтини, ГЕРБ ще са на власт. Затова и тези хора принципно нямат интерес да инвестират много средства в образование, култура или здраве. Нито образованието, нито културата могат да се изконсумират на момента, а болниците само напомнят, че човекът остарява и тялото му се разваля – най-големият ужас на всеки консуматор.

- Изпълнителната власт в България отдавна не е изпълнителна власт. Тя е счетоводство. Някакви парични потоци се разпределят и насочват към различни консуматори.

- Отдел по външно счетоводство. Толкова евро от този фонд, толкова евро от онзи фонд. И за фон някакви нелепи опити за геополитика в имперски стил, докато не ни плеснат през ръцете.

- Много хора го казаха, при това точно: проблемът не е самият Гешев, проблемът е, че с тази конституция, която определя такива правомощия за главен прокурор, Гешевците ще се възпроизвеждат. Но Вие питате за сигналите и те за мен са два.

Сигнал едно: състоянието на правната ни система – не само на прокуратурата, - а на правото в България е ужасно. "Ужасно" означава: за повече български прависти правото е равно на закона, разбиран като някаква техническа норма, а справедливостта – е, нея философите я яли.

Изборът на Гешев е законен, но дали е справедлив? Едва ли. Ние обаче се ръководим от едно глупаво позитивистично разбиране за правото и казваме: тук въпросът за морала място няма. Това е най-страшното наследство от комунистическото право: пълното разделяне на закона от грижата за справедливост. В правото трябва да се върне справедливостта, законът е просто техника, която я прилага. Докато не се задейства този процес – в образованието по право, в общественото говорене за правото и в поведението на самите юристи – не можем да направим нищо срещу Гешев.

Сигнал две: защо всички са се вторачили толкова в прокуратурата, която в крайна сметка е една правна служба. Защото искаме да обвиним. А искаме да обвиним, защото трябва да има виновен за някакви големи неблагополучия, които засягат общия ни живот. Вторачването в прокуратурата и съда, инвестирането на огромни очаквания в тези институции е един от най-бързите механизми, по които масовият българин се отървава от собствената си отговорност за справедливостта. Не е моя грижа, грижа е на прокурора и съдията! Затова Гешев е за някакви хора радост. Защото вместо тях посочва и обвинява. И ако забелязвате, той веднага влезе в тази роля. Още не е станал главен прокурор и вече обвинява. И поражда радост.

- Няма такова събитие.

- Изтичането на данните от НАП, безобразията в екологията и, разбира се, скандалът с т.нар. апартаменти на властта. Само дето този последен скандал беше малко пресилен. Скандал трябваше да има, но не защото Цветан Цветанов и Цецка Цачева си били купили апартаменти – тази работа спокойно можеше да се забрави, защото за масовия българин купуването на апартамент не е престъпление, ами квинтесенцията на живота. Скандал трябваше да има, за да може Борисов да се отърве от фигурата на Цветанов.

- Промени се ГЕРБ. Тази партия набра сила покрай една бутафорна борба с престъпността, но днес приоритетите са други. Тема вече не е сигурността на улицата, не е социалният ред; голямата тема е как да се поддържа идеята за щастие на българския консуматор. Казано по-остро, от партия на милиционерите ГЕРБ стана партия на счетоводителите. Забележете: при абсолютно сходни скандали за имущество и апартаменти Цветанов беше махнат от партията – е, след една мелодрама за лоялност и приятелство, която обаче бързо свърши, – докато Горанов оцеля. Счетоводители, а не милицонери. Това е днес ГЕРБ. Някога Симеон Дянков беше в сянката на вътрешния министър и постоянно му се подиграваха за едно и друго, а днес положението е точно обратното – Горанов, главният счетоводител на държавата, е фактическият вътрешен министър.

- Замени потника с фрак.

- Не знам за личност, но имаме безличност на годината. Г-н Нено Димов, отговорен като министър за лошото стопанисване и източването на язовирите край Перник, за унищожаването на последните нормални зони по морето, за кошмарното състояние на въздуха в столичния град. Оставката е малко наказание. Ако има ад за некомпетентни министри и в този ад има кръг за зли министри на околната среда, г-н Димов трябва да бъде наказан да търкаля вечно по баира огромна бала с боклук, а отгоре, от върха, Ковачки да я бута наобратно.