Не вярвам, че можеш да промениш света, като казваш на другите какво трябва да направят. Но това не значи, че съм песимист – напротив, моят скромен опит в променяне на брънка от системата ме е научил, че като начало трябва да започнеш ти самият да променяш частици от света около теб и да предложиш начин на другите да се захванат със своите си частици.

Ако трябва да си сглобя послание за 2020, то би било към мен самата, не към другите – за да не ставам като тези досадни хора, които все знаят какво трябва да направим, но не го правят. Моето послание се събира в едно старо стихотворение, което писах преди 7-8 години след ден прекаран в един дом за деца. Тогава, изплашени и мрачни от видяното, всички в колата на път за София измислихме план как ще направим флашмоб на Орлов мост, за да накараме някой да промени нещо за тези деца.

Домързяло ни е явно, когато се прибрахме, защото флашмоб нямаше, но пък за всички 10 години срещи на стотици доброволци с нашите деца, осъзнавам, че сме променили много, увличайки още и още хора в тези пътувания. Пожелавам си през 2020 да няма дни, в които лягам на дивана вечер да си почивам, докато знам "онова".

Защо си попаднало точно тук дете,

затворено в кутия до други кутии със деца?

Спокойно

Аз днес ти нося листовки с инструкции,

и книги – как се бяга от затвор като Монте Кристо.

А за теб буквите са букви, но никога не правят дума,

и мога само да седна пред кутията и аз да ти чета.

И когато вечер си тръгвам по пътя към моя град,

кроя планове как ще ви направя революция,

как ще сложа бомба пред къщите на виновните,

смели планове и после заглъхващи, отлагани,

защото ние хората сме егоисти.

И доброжеланието ни ляга

на кушетката до егоизма

да си почива вечер след работа.