ХорАта на Богоявление развихриха лют спор кое е патриотизъм и кое не. И то на плоскостта кое е стара традиция и кое "иновация" на празника, която да го направи по- весел и интересен с леко алкохолен привкус. Някои вероятно вече са забелязали, че за пророка Йоан и Бог дори дума не се отваря.

Всъщност и този празник е само още една илюстрация на културните ни разлики със западните общества и все още доминантните там ценности, произтичащи от католическа или протестантска деноминация на християнството.

Знаците, символите, ритуалите са водещите в нашата празнична културна традиция, навярно завещани ни от предхристиянските исторически времена и дълбоко проникнали в православието.

да стане по-добро място за живеене, самият ти да бъдеш пример на другите за бъдещето; а да викнеш, да се удариш в гърдите, да напсуваш съседите, да живееш със славното минало преди векове.

Да си християнин не е да познаваш делото и следваш заветите на Исус; а да ходиш по празници в църква да запалиш свещ, да познаваш ритуала, да отбележиш на софра религиозния празник и т.н.

Така и да си добър политик не е да работиш 4 години за изпълнение на обещанията, с които си избран. А да стоиш пред камера, за да откриеш обект, да направиш "дарение" с публични пари, да размахаш пръст на някой съсед или велика сила, след което да я умилостивиш с някой мегапроект. И да получиш не толкова обществено уважение, колкото

И да станеш популярен или национален герой не е нужно да даваш постоянно резултати, които те правят световно или поне регионално значим. Достатъчен е един блясък, един миг на различност, еднократен фойерверк, който да вдигне националното самочувствие, че сме естествено по-добри от другите.

И така живота ни го владеят знаците на съдбата вместо вярата в нашите собствени сили; ритуалите вместо духовните ценности; успехът като късмет вместо като лични усилия; формата вместо съдържанието.

И надеждата за печалба от търкането на талончета вместо системния труд за по-добър живот.