Реалната, политическата власт е в ръцете на главния прокурор
Какво става в държавата? Кой с кого срещу кого играе? Какви ще са последиците? Как прокурорската акция ще се отрази на президента? "Дневник" се обърна към политолози с тези въпроси по повод събитията от последните дни: искането на главния прокурор Конституционният съд да тълкува дали и при какви обстоятелства може да бъде разследван президентът и разгласените вчера от прокуратурата записи, направени със специални разузнавателни средства, както и твърдението, че има данни за престъпление на държавния глава, неуспелият вот на недоверие на правителството. Мнението на Евгений Дайнов:
Продължава да става онова, което гледаме в последната петилетка: преврат. Преместване на властта оттам, където трябва да бъде, натам, където не трябва да бъде.
Тук има няколко нива на действие:
1. Отнемане на власт от гражданството – чрез обезсмисляне на изборите и контрол над медиите. Тук нещата горе-долу приключиха (в полза на превратаджиите и във вреда на Републиката) преди две-три години.
2. Прегазване на разделението на властите и събиране на властта на едно място. И тук нещата приключиха нейде към 2017-а. Разделение на властите няма и затова няма държавна институция, която да върши онова, за което е създадена. Само изпълнява указания отгоре, независимо от това дали са законни или не.
3. Поетапно преминаване на така събраната на едно място власт към институция, която не зависи от демократични процедури, а именно прокуратурата. Предупредих, че главният прокурор си присвоява политическа власт още по време на кризата с КТБ, когато Сотир Цацаров привика държавни и партийни мъже "на разговор" – и те дойдоха, макар да не бяха длъжни да правят това по силата на никакви закони или механизми на демокрацията. Ще рече: подчиниха се. Ще рече: признаха главния прокурор за свой господар (т.е. "началник", необвързан с върховенството на закона и механизмите на демокрацията).
Не след дълго целият парламент призна главния прокурор за свой господар, когато гласува масово срещу "историческия компромис" (т.е. поставянето на главния прокурор под демократичен контрол), макар половин година по-рано конституционно мнозинство от депутатите да се бяха подписали лично, че ще гласуват по точно обратния начин.
Властта из държавата очевидно се събираше в прокуратурата. Но трябваше да се преодолее още едно препятствие: съдът, който редовно отказваше да признае главния прокурор за свой господар. Затова през 2017 година се конструира извънредна съдебна власт (нещо като ЧК/ОГПУ/НКВД в Съветска Русия), в рамките на която редовното право не функционира: Спецпрокуратура, Спецсъд. Отвъд рамките на обичайните законови рамки бе поставена комисията по конфискациите. В рамките на това българско НКВД прокуратурата вече може да преследва всекиго и всякак, отвъд всякакви законови и демократични ограничения.
Обаче – пак проблем. Президентът не признава главния прокурор за свой господар. Затова беше абсолютно неминуемо той да бъде ударен. Единствената изненада тия дни е решителността на удара ("държавна измяна" не е шега работа), както и развихрянето на "активни мероприятия" (т.е. публично опозоряване) срещу него по модела на НКВД.
Междувременно Гешев удря хора – Нено Димов, Васил Божков – които имат лоша репутация и които гражданството отдавна иска да види в затвора. Тук целта отново не е правна, а политическа: да умиротвори общественото мнение и то да не протестира.
Странното е, че на този фон политическите субекти продължават да имат поведение все едно няма преврат, няма събиране на властта в едни ръце, няма опасност оттук насетне абсолютно всеки да се окаже в предварителния арест.
Всички играят "бизнес, както обикновено", а положението е "грабвайте телата".
Реалната – политическата – власт е в ръцете на Главния прокурор и неговите спецподразделения. Премиерът Борисов е в случая не "началник", а съратник (не съм сигурен, че той разбира това си принизено положение).
Крайният резултат? И него го виждаме: разпад на всички институции. Държавата вече не е способна, дори и да иска, да предоставя базисни услуги, като например вода. Всички злосторници усетиха това и затова всеки прави каквото си иска едновременно: един гори боклуци, друг трови въздух, трети изгребва река Вит, четвърти трови река Марица, пети точи поредния язовир, шести просто се подписва за милиони, които после изчезват без следа.
Що се отнася до президента – това вече зависи единствено и само от него. Той трябваше да провокира политическа криза с траен отказ да подпише указа за Гешев, защото нея той би могъл да контролира и насочва; а тя би разтърсила режима. За да избегне войната обаче, той избра унижението. И – както винаги се случва – в момента получава като отговор и унижение, и война.
Сблъсъкът с Гешев е челен и не е подвластен на никакви укротяващи механизми. Това е гола война за власт. Способен ли е Радев да води такава война? Дава ли си сметка, че ако я загуби, ще живее в затвора доста дълго време? От отговора на тези въпроси – от неговата, хайде да го кажем, храброст – зависи неговата съдба. От нищо и от никого другиго.