Политическата безотговорност придоби небивал размах
Евгений Кънев е доктор по икономика. Коментарът е от профила му във "Фейсбук".
Мисля си, че една от най-важните причини за отслабването на Запада и присъдружните му като България страни след финансовата криза през 2008 г. е отслабването на най-голямото му предимство пред авторитарните държави - върховенството на правото.
За много хора то е твърде абстрактно, но може добре да се разбере чрсз липсата на един от неговите стълбове - носенето на политическа и наказателна отговорност.
След 2008 г. разклатените национални елити прегърнаха демагогията,
надценявайки външните заплахи - от глобализма, миграцията, технологиите, дори някои аспекти на климатичните промени. На много места статуквото извика на сцената и нови полититически лица, най-често под маската на национализма и ксенофобията. Подтекстът е: дайте ни своя глас да ви браним от външните заплахи, без много да се вторачвате как ви управляваме (в наша полза).
Така политическата безотговорност придоби небивал размах, а концентрацията на власт и подчиняването на институциите стана гаранция срещу търсене на наказателна отговорност.
Интересна еволюция преживя политическата отговорност у нас. За да не се поема тя - впрочем все по-голяма рядкост и в западния свят са оставките заради неспазване на обещания, дори за закононарушения - отговорността фиктовно се премества към ниските етажи на властта, където на практика се реализират действията на властта с подписите на чиновници. Като се хване закононарушението - почти винаги под формата на кражба или злоупотребата на публични ресурси -
отговорен е подписалият чиновник. Който веднага става бушон.
Тънкият момент е, че реално не може да се заеме сериозна позиция в публичния сектор, без кандидатът да не се подчинява на телефонното право свише - което е почти винаги в разрез със законовото право. А за да поеме такъв личен риск, кандидатът няма как да не възприема времето, прекарано на този публичен пост, в търсене на финансова компенсация извън закона, надявайки се на чадъра на телефониста.
И така се получава най-голямата публична перверзия - публиката плаща на политици и чиновници да служат на тези, които са ги назначили, а не на тези, които им плащат заплатите.
Безотговорността е проказа, тя не може да е безкрайна.
Най-естественият край на този процес е данъкоплатците да търсят начини да се освободят от своята държава, когато не могат да я сменят. Външна, но все по-често и вътрешна имиграция.