Считам за духовен, професионален и граждански дълг да насоча вниманието на читателите към най-належащите проблеми в момента в България, за църковната и обществената позиция, за вярващите и за приоритетите в този момент на пандемия и извънредно положение в страната и света.

Това ми даде повод като съвременен богослов да разгледам и осмисля нещата, свързани както с вярата в нейното духовно измерение, така и с практическата възможност да изразим вярата си открито в този напрегнат момент за човечеството. В този контекст имах възможност да разгледам, от една страна - изворите, историята, на литургичните практиките и духовните наставления на десетки йерарси на Православната църква по света, а от друга - някои исторически, литургични, духовно-пастирски и църковно-канонични аспекти, за да се опитам да дам отговор на някои зачестили сред вярващите въпроси, които много духовници и практикуващи православни християнин си задават в тези напрегнати дни на безпокойство, както и да предложа някакъв обоснован вариант за бъдещо възможно разрешаване на тези проблеми с цел богослужебна яснота за духовниците и пастирска утеха за народа.

Нещата в България са сериозни, но на българина му е "като на филм". Това, което констатирам като гражданин, учен и духовник, е

в различни кръгове на обществото.

Тъй като професията ми е ангажирана с това да се срещам с хора, които вярват, или поне показват, че вярват, или са свързани с този религиозен феномен, било то учени, духовници или обикновени вярващи от цялото българско общество, съм на мнение, че в противовес на невежеството и безотговорността те могат да се мобилизират и да подпомогнат обществото, за да може то да прояви адекватно отношение към извънредната ситуация в България в условията на пандемия. Настанаха времена на изпитания и свидетелство не само за дълг, отговорност и хуманност, но и за вярата, разума и мъдростта на всеки един от нас, гражданите на България, християните в различните деноминации, както и всички останали религии представени в страната.

Смятам категорично, че в този момент на световна криза и пандемия се открива процес на избистряне на човешките ценности и мобилизиране на спасителни мерки за всеки човек, за които Църквата, като Богочовешки организъм, от една страна, и като институция, от друга, трябва най-добре да осъзнава и да реагира адекватно, както се казва в една от нашите молитви "Церкви и Отечество на пользу" (в полза на Църквата и Отечеството).

По отношение на Църквата и проблемите, които се отнасят до нейната богослужебна практика, свързана с най-великото тайнство - Евхаристията, и най-важното за живота на християните - Причастието, е необходимо да бъде проявен здрав разум и адекватни действия, за да може то да бъде извършвано и използвано в извънредни ситуации, в условията на пандемия, война или природни бедствия, по начини, предвидени в църковно-каноничните и литургико-пастирски определения и особености.

Църквата е призована да излезе с адекватни и бързи решения, които да са в полза на цялото общество, на всички граждани, независимо от тяхната вероизповед, и на своите вярващи в частност. Момент, в който, ако се наложи, трябва да се вземат спешни решения за приспособяване дори на богослужебния ритуал в една нова, и то извънредна ситуация, с цел предпазването на здравето на народа и запазването на мир и спокойствие в обществото.

Практика на Църквата познава масовите изтребвания на милиони хора по света, породени от войни, социо-политически проблеми, болести и пандемии. Но Църквата като хилядолетна пазителка на делото на Иисус Христос е приспособявала своите ритуали в такива извънредни ситуации с цел запазването на живота и здравето на всички вярващи. В Православната традиция това е подготовката и раздаването на "сухо Причастие" ("запасни Дарове"), отслужването на Преждеосвещената литургия, на Елеосвещението, които се извършват за нуждаещите се, болни, страдащи и умиращи християни, което може да се направи и в по-тесен кръг, дори извън храма, с пренасяне на Даровете от свещениците там, където се намират вярващите, за да бъдат те причастени, според условията и практиката, и да се запазят всички останали. Затова дори в момента Църквата знае как да се постъпи и трябва да прояви воля и желание да активизира своите свещенослужители в реализирането на този процес.

Що се отнася до разпространения проблем с практиката на причастяването, то трябва да е ясно, че всяка поместна практика на Църквата на Изток и на Запад има особености на причастяването, които са общи в литургичната им и догматическа същност - причастяване с Тялото и Кръвта Христови, но различни в пастирската и дисциплинарна практика - с един потир, с повече от един потир, с лъжичка, само с ръце, с причастни кърпи или без и т.н. Тези литургичните практики на Църквата са локални традиции и те могат, и трябва да се използват в нормални условия за живот, но в условия на екстремни ситуации и

и да определи най-добрия начин за своята спасителна мисия в обществото сега, като даде конкретни и безопасни правила, съобразени с изискванията в момент на пандемия. Такива правила бяха вече въведени в повечето поместни православни църкви, които предвиждат строги мерки - отлагане или спиране на богослуженията на закрито, при големи празници отслужване на литургиите на открито, причастяване със "сухо Причастие", молитвите да се правят в частни условия, и то само от клира, без присъствието на народа, като се предават директно онлайн в интернет, и т.н.

Развитието на богослужебния ритуал е станало с течение на векове и неговото разнообразие, каквото виждаме на Изток и на Запад, е вследствие на обективни фактори, наложени в историята на човечеството и останали в употреба до днес. Но в условия на обективно наложени затруднения, свързани с военни действия, масови заболявания, пандемии, гонения и други, поради застрашаване на живота на всички е било неуместно и неудобно в такива обстоятелства да се извършва обичайната Литургия вътре в храмовете (в нашата традиция - Златоустова и Василиева) и свързаните с нея обществени църковни богослужения. Това довело и до промяна в практиката за причастяването на християните (особено на болни и страдащи), извън храмовете, в домашни услови, особено по време на Великия пост, а и в другите постни периоди, само със "запасните Дарове". Църквата говори и за период на т.нар. "Литургия след Литургията", т.е. постоянно благодатно действие на Причастието за всички присъстващи или отсъстващи в храма или извън него.

Ако се появи тази нужда и се наложи ограничаване на събиране на обществени религиозни места (като храмовете) в този момент, не е необходимо практиката да се отменя напълно, а както беше споменато, може да се ограничи,

и то лично с цел ограничаване на контактите и обществената безопасност, така както лекарите реагират в условията на пандемия. На всяка Литургия, отслужвана по време на Страстната седмица на Велики четвъртък, се подготвя и освещава такъв допълнителен "агнец", който да бъде използван в такива спешни моменти. Сега в повечето храмове на България би трябвало да има такива "запасни Дарове" и епархийските архиереи са наясно с това.

Що се отнася до българската история, ако се се обърнем към събитията по време на Първата и Втората световна война, ще видим, че някои храмове е трябвало да бъдат затворени, някои дори са били бомбардирани, много от тях унищожени. Според сведенията дори Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" прекратява своето обществено богослужение, църковната утвар е изнесена за съхранение в Рилския манастир, древният храм "Света София" е пострадал от бомбардировките, както и много други свещени места. Но Църквата е продължила да съществува и до ден днешен помни тези тежки периоди. Със сигурност е имало периоди на ограничаване на богослужението и забрана за неговото извършване, но след това Българската православна църква е успяла да възстанови всичко според църковния ред и богослужебните правила.

Несъмнено българският народ не е много запознат с тези специфични неща, освен практикуващите християни, които статистически не са толкова много, тук не включваме всички онези, които са номинални християни по документ и не се интересуват от тази практика. Т.е. статистически погледнато,

за всички нуждаещи се, без това да е изпитание на вярата, което е нещо интимно и лично, като се призове да няма създаване на апокалиптично настроение и паника. С две думи: Църквата е длъжник на народа и трябва в този момент да помогне с всички свои духовни и пастирски възможности. Принципът сега трябва да бъде - не народът да дойде в Църквата, а Църквата да иде при народа.

От каноническа и литургична църковна гледна точка причастяването е сложен процес, който може да бъде извършен успешно без последствия за здравето на причастяващите се единствено и само ако бъде извършен със силата на вярата в чудотворното и божествено благодатно действие на Христовите Дарове "за изцеление и спасение на душата и тялото". Но от медицинско-санитарна гледна точка в периоди на изключителни здравоохранителни мерки и предпазване от масови зарази е задължително внимателното използване и съхраняване на богослужебните съсъди - потир, дискос, лъжичка и причастни кърпи. Някои съвременни православни църкви препоръчват след потребяването (изпиването) на Причастието от страна на свещенослужителите, използваните богослужебни съсъди да бъдат обстойно измивани с гореща вода, спирт или други дезинфектанти, а причастната кърпа, с която се обтриват устните на причастяващите се, да бъде също дезинфекцирана, по-често изпирана и внимателно изгладена на висока температура или да се използват еднократни лъжички и еднократни салфетки. Такива малки подробности по отношение на хигиената не са нещо суетно или ненужно, напротив - грижите към тези най-важни литургични елементи е външната форма на вътрешната вяра и преклонение към Светинята.

тъй като не са пряко свързани с вероизповедта, която се основава на Евангелските истини, свързвани с догматическите определения на вселенските и поместните събори на Църквата по отношение на вярата в Светата Троица, в Иисус Христос, в Светия Дух и т.н., те дори не се отнасят и до веществата (материята, естеството), които се употребяват за извършване на светата Евхаристия - хлябът, виното и водата, а са продиктувани от живота на християните и техните нужди.

Ако влезем в хипотезата, в условията на невъзможност за участие в богослужението, ние знаем че Иисус Христос дава правилния път при срещата си със самарянката, като казва, че поклонението на Бога трябва да става с дух и истина: "Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина" (Евангелие от Йоан 4:24), защото Божията благодат не се ограничава на определено място и в определени географски граници. Така извън стандартите на традицията е и постоянната борба на Христос против фарисеите и техните законнически принципи за живот и вяра, които чели и тълкували буквално Писанието, а не духовно, откъдето идва и християнският призив, според който "съботата е направена за човека, а не човекът за съботата" (Евангелие от Марк 2:27) - т.е.

Съвременни богослови и духовници (сред които от Вселенската патриаршия, от Българската православна църква, от Руската православна църква, от Гръцката православна църква, от Румънската православна църква, от Сръбската православна църква, от Албанската православна църква, от Македонската православна църква) дадоха своите адекватни позиции и отбелязват, че за Църквата няма безизходици в нейното пастирско дело и духовността ѝ не е еднопосочен път, той се развива и се съобразява с обективните условия. Нашето служение в период на криза днес е като в период на война - случаите на коронавирус в нашата страна нарастват и несъмнено много вярващи са носители на вируса. Затова проява на висш хуманизъм и човеколюбие, а и на висша форма на вяра е не да се тъпчем в храмовете, за да покажем колко сме здрави и неподатливи на заразата, а да останем по домовете си - всички ние и особено малките деца и възрастните.

Трябва да се премине от общото към частното, в името на общото благо и запазването на достойнството и правата на всеки човек - да се спазват препоръките, които са законово постановени в период на извънредно положение, да се изпълняват предписанията, които дават държавните служители и учените. Това е основание

с членовете на семейството си, да играем с децата си, да говорим и общуваме помежду си, да се молим и да бъдем в лична връзка с Бога. Които проявят безразличие към спазването на тези заповеди, безотговорно обикалят по улиците и се срещат с различни хора, те ще причинят страдания и тяхното отношение като християни е безотговорно и пагубно както за душите, така и за телата, и това е явна проява на грях.

Не трябва християните да мислят, че неглижирайки собствената си и обществената хигиена, превръщайки се в съвременни пустиножители или мъченици, е проява на силна вяра и благочестие, а напротив - изява на безхаберие, безотговорност и духовна прелест. Поради това независимо от традицията Църквата трябва да действа адекватно в този момент и да запази здравето на всички, ако трябва и с риск да ограничи богослужението за определен период от време. По отношение на гражданската позиция на Българската православна църква дойде време, в което наистина трябва да покаже на дело "Церкви и Отечеству на пользу", което макар и не много ясно, но се открива в посланията и обръщенията на някои митрополити. Трябва обаче да бъде ясно и категорично, защото българският народ не разбира някои основания и има право да пита и да изисква. Не е достатъчно образован в това отношение и липсва съвременна аргументация за живота на християните в това съвременно общество, особено в кризисни ситуации като тази, в която се намираме. Затова би било добре в такива моменти на екстремна духовна нужда всички свещенослужители да излязат от своя "богослужебен комфорт", осигурен вътре в храма, и да покажат полезни дела към обществото, както го правят медицинските работници, държавните органи и учителите, които се грижат както за запазване на живота на гражданите, така и за запазване на учебния процес в условия на извънредна ситуация. Времената са такива и ние трябва да действаме според тях точно за да да пазим Христовото стадо живо и здраво.

В много държави не само католически, но и православни, и в държави с превес на други религии и деноминации,

на народа в тях, на други места все още има призиви това да се направи, с цел спокоен и мирен живот на всички, в уединение, молитва в домашни условия и духовна бдителност в услуга на общото благо.

Ето поради това в такива времена е добре да се прояви смирение, търпение и човеколюбие в името на Бога и в името на народа. В момента никой не трябва да показва колко е вярващ и да бъде горд от това, хуманността да не бъде замествана със себелюбие, защото никой не може да бъде крайно уверен в своята непогрешимост. Много от вярващите в момента не са адекватни на създалата се ситуация. Правят се исторически ретроспекции, хвърлят се думи се в есхатологичното бъдеще. Но свидетелството на вярата не бива да се натрапва. В момента има един факт - има пандемия, проблем, при който трябва да се следват правилата, които налага държавата.

Смятам, че това е момент, в който е добре Църквата да се съобрази с държавата, да бъде в синхрон с нея, за да запази народа, а не да бъде обвинена в нихилизъм и нехуманност. Да се направят богослужебния в тесен църковен кръг и при съответния ред, да се приведе към спазване на църковната дисциплина в условия на извънредна ситуация и на духовна война, защото човечеството е в криза, врагът е невидим и Църквата знае какво е това. В историята има много подобни случаи и винаги е имало разрешение на проблемите, но трябва воля, разум и действия, а не теоретични постановки и проява на духовен егоизъм, които нямат никакво отношение в сегашния момент, особено при извънредно положение в държавата и по света.

Принципът е: вярвай със сърцето, действай с разума!