Съдебната власт е третата власт в системата на разделението на властите. Специфика на конституционната уредба на тази власт според действащата българска Конституция, независимо от наименованието й в съответната глава от нея е, че неин титуляр не е само съда, а в системата й са включени и други органи освен съдилищата - чл.117, ал.2, чл.126, чл.127 и чл.128 от Конституцията. Това са прокуратурата и следствието, които имат различни функции и компетентност от съда и представляват поради тази своя същност отделни подсистеми от държавни органи в общата система на съдебната власт. Така

и техните отношения, е заложен на позитивноправно равнище с възприетия конституционен модел, който съвместява като принадлежащи към съдебната власт структурно и функционално несъвместими подсистеми от държавни органи с различни титуляри. По-нататък при обсъждане на фактическата българска Конституция ще се констатира как този дефект на конституционния модел има негативно отражение върху реалното функциониране не само на институциите на съдебната власт, но и на тези на останалите власти, както и на политическа система като цяло.

Основната причина за конструиране на този дефектен конституционен модел на съдебната власт е в конюнктурното съотношение на политическите сили във Великото народно събрание към момента на приемане на Конституцията през 1991 г. Политическите страхове на парламентарното мнозинството на БСП, изразяващи се в разбирането, че ако прокуратурата и следствието останат в изпълнителната власт, неизбежното овладяване на последната при спечелване на предстоящите избори от синята опозиция, ще бъде използвано за съдебно преследване на силите, свързани с бившата комунистическа партия. Това разбиране намери конституционен израз чрез наложеното от мнозинството включване на прокуратурата и следствието в системата на независимата съдебна власт с цел запазване на кадрите на тези органи, свързани с бившия комунистически режим и прекъсване на връзката им с изпълнителната власт, макар че на последната е възложена защитата на обществения ред и националната сигурност и в нея се намират специализираните органи, които събират оперативно, на терен, първичната информация, релевантна за борбата с престъпността. За съжаление, въпреки променената през следващите десетилетия обществено-политическа ситуация в страната,

през този период със своята реална неефективност, търговия с влияние и размиване на отговорността, както вътре в съдебната система, така и в отношенията й с изпълнителната власт при провеждане на наказателната политика на държавата. В резултат на тази политическа нагласа, на което ще се спра в следващото изложение, липсва управленска воля за неговата промяна чрез конституционна реформа.

Функцията на съдилищата е правораздаването, т.е. разрешаването на спорове между правните субекти - граждани, юридически лица и държавата от система на съдебни органи - чл.119, ал.1 от Конституцията. Дадена е възможност със закон да се създават специализирани съдилища, но извънредни съдилища не се допускат - чл. 119, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията. Правораздаването е основна държавна дейност, тъй като от гледна точка на реда в обществото като проява на неговата добра организираност, то възстановява социалния мир чрез разрешаване на конфликта между спорещите страни, а от гледна точка на правните субекти - то въздава справедливост. Първото се свързва с формалната, а второто - с материалната, съдържателна страна на принципа на правовата държава.

Гаранциите за правомерно осъществяване на правораздавателната функция са осигуряване от съдилищата на равенство и състезателност на страните в процеса, право на защита във всички стадии на производството, публичност на разглеждане на делата, и инстанционен контрол по отношение на съдебните актове - чл.121 и чл.122 от Конституцията. Съдията като персонифициращо институцията длъжностно лице с правораздавателна компетентност трябва да бъде независим и безпристрастен при упражняване на функцията си, което означава, че

при разглеждането на който трябва да бъде арбитър, дистанциран от страните по него. Такава намеса е изключена по отношение на правораздаването, осъществявано от него, не само отвън, а и от вътрешен източник - нито прекият му административен ръководител, нито този на по-горната инстанция може да се намесва в дейността му. Правораздавателен, а не административен или вътрешен служебен контрол се осъществява при посочените по-горе гаранции само инстанционно, чрез обжалване на акта му пред горестоящата инстанция при спазване на принципа за инстанционна автономия на отделните съдебни органи, всеки от който е самостоятелно юридическо лице. При разрешаване на спора, съдията се подчинява само на закона като фактите по делото, преценява съобразно свободното си вътрешно убеждение. То обаче не е произволно, а трябва да се основава на правилата на логиката и на положенията на емпиричното и теоретично знание, т.е. да бъде обосновано, което намира израз в изискването актовете на съда да се мотивират - чл.121, ал.4 от Конституцията.

Прокуратурата се различава съществено по структура, функции и компетентност от съда, въпреки включеността си заедно с него в системата на съдебната власт. Тя е единна и централизирана, представлява като цяло едно юридическо лице, независимо от съществуването на отделни йерархически нива в нея, с

който осъществява надзор за законност по отношение на всички прокурори - чл.126 от Конституцията. Надзорът за спазване на законността е основната й функция, което се изразява в ръководство и надзор върху разследването, в самостоятелното извършване на такова, привличане към отговорност на лица, извършили престъпления от общ характер и поддържане на обвиненията по наказателни дела, упражняване на надзор при изпълнение на наказателните и другите принудителни мерки, предприемане на действия за отмяна на незаконосъобразни актове, участие по граждански и административни дела в предвидените в закон случаи - чл.127 от Конституцията.

За разлика от съда, който има арбитърско положение в процеса като орган на правораздаване, прокуратурата е страна в наказателния процес, макар и да ръководи досъдебното производство. Тя е страна, представляваща държавата, и когато предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове или участва в граждански и административни дела. Ръководеното от нея досъдебно производство не осигурява онези гаранции за равенство и състезателност на страните, нито публичност при неговото провеждане, каквито съществуват пред съда. Силно ограничени са възможностите не само за външен, но и за вътрешен контрол върху дейността на прокуратурата от страна на другите власти или на участниците в процеса, особено ако действията й не достигат до съда, за което допринася голямата овластеност на главния прокурор.

В съчетание с притежавания от нея монопол върху обвинението и разследването по наказателни производства като силно централизирана и субординирана в структурно отношение система, тази позиция на главния прокурор го прави

Поради този централизиран модел на прокуратурата всеки прокурор при осъществяване на своята дейност се намира в йерархическа зависимост по отношение на горестоящия и всички те - по отношение на главния, за разлика от правното положение на съдията, който е самостоятелен при осъществяване на правораздавателната си функция.

Следствените органи, които също са част от съдебната власт, осъществяват разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закон, т.е. осигуряват доказателства за привличане от прокуратурата към наказателна отговорност на лица, за извършени от тях престъпления и за поддържаните от нея обвинения пред съда по наказателни дела - чл.128 от Конституцията. С изменението в Закона за съдебната власт от 2009 г., без промяна в конституцията, то изгуби положението си на отделна подсистема на съдебната власт като организационно се вля в прокуратурата и се превърна в неин отдел, на която вече е подчинено не само в процесуално, но и в административно отношение.

От извършения обзор на основните принципи на българската Конституция с акцент обсъждането на този на разделението на властите, може да се направи извода, че с изключение на въведения с нея модел на съдебната власт, на (номинално) формално равнище, тя се вписва в стандартите на модерния конституционализъм, присъщ на либералнодемократичните държави. В продължението на статията ще разгледам приложния конституционализъм, фактическата българска Конституция и степента на нейното разминаване с номиналния конституционализъм, и в тази връзка необходимостта от конституционна реформа по отношение на една от трите власти - съдебната.