За нашия Великден и страстите български
Изумява ме, как сред моите приятели и моите добри познати има толкова полярни мнения днес. Защото чувам едновременно хора:
1. които се възмущават от решенията на Светия Синод за начина на празнуване на Великден и смятат синодалните старци за ретроградни и/или безотговорни;
2. други, които разбират решенията на висшия клир, но това не им отнема притесненията - те се страхуват, че докато едни умуват над сложни варианти, нещата реално ще се стекат "от само себе си", а това не е за предпочитане;
3. други, които откриват в тези решения доказателство за реакционния, както смятат, характер на духовенството, особено на висшето духовенство - свързват това със собствения си съвременен либерален мироглед и оттам подозират Синода в "средновековност" в лошия смисъл на тази дума;
4. такива, които иронизират ситуацията; понеже не взимат докрай на сериозно нищо формално и уеднаквяващо - униформите на военните, расото на духовниците, маските на лекарите - и понеже са убедени, че в крайна сметка всички са водени от едни и същи универсални, прагматични мотиви - затова и целият процес на консултации и преговори им се струва сложен танц в един публичен спектакъл, на който могат да бъдат просто зрители. И да "го преживеят" с помощта на иронията;
5. такива, които се чувстват искрено застрашени в реалния свят от действията на група хора от нереален свят ("църквата", както я наричат, без ясни очертания кое/кого включва); те смятат, че "църквата" е водена от хора, откъснати от този свят чрез своя начин на изказ, облекло, взаимоотношения и йерархия; и се страхуват, че тъй като "църквата" няма адекватна връзка със света, тя - дори неволно - може да опропасти някакви неща в техния свят;
6. други, които иронизират администрацията, "държавата" - за това, че "се разправя" със Синода по специален и извънреден начин и подозират в тези действия не църковна принадлежност и лична вяра на властниците, а лицемерие, правене на "пи-ар", чиста политика тоест, дим в очите на населението;
7. онези, които мислят, че има някаква системна грешка в нашето общество; не проумяват как е възможно (в 21-ви век, както казват) някой да се занимава с църковни аргументи и мистически теми по време на държавна криза и биологическо обсадно положение?!
8. и онези, които не разбират почти нищо от сложните богословски и практически детайли по темата (раздаване на върбови клонки, минаване под плащаница, литургически ритуали със странни имена - неща все неясни, за които те не са информирани, ограмотявани и изобщо не знаят кое какво значи) и по тази причина на отдалеченост и неинформираност, за тях целият сюжет е объркващ. В тази тема подобни хора се чувстват като чужденец в чужда държава, "не говорят езика" и единствено разбират, че има някакво вълнение, но това ги обърква и само ги отдалечава още повече от "чуждото";
9. а също и другите, които въобще считат принадлежността ни към Източното православие за голяма цивилизационна грешка и сега в тази ситуация намират само нови аргументи: "Ето, значи, католическият и протестантски свят може да вземе такива и такива решения, а "нашите" не могат, нещо им пречи". Накратко - според тези мои приятели, нашата цивилизация е от другата страна на една граница, зад стена, разделяща културите и света, също като границата между латиницата и кирилицата;
И всичко това - дори само в тесния кръг на моите познанства и дружески връзки. Странно нещо е приятелството, оказва се. Но аз не взимам думата, за да усложнявам нещата. Искам малко да ги опростя. В името на приятелството/другарството/познанството и с едните, и с другите, и с третите искам да разкажа следната кратка история. Нещо като версия, хипотеза.
Искам само ДА ВИ ПОМОЛЯ да повярвате, че за мнозина общуването с църковните тайнства не е сложен термин ("религия", "изповядване"), а е
доста просто, насъщно действие и съжителство с нещо живо.
Нека приемем, че за някого "църковните" преживявания са преживяване на общност. Тоест на любов. Ето я и моята версия/хипотеза по въпроса:
Представете си сега (или си спомнете) нещо, което не е трудно, защото всеки го е преживял. Представете си, че обичате някого, нея или него, обичате го с "прясна" и неуморена любов. Обичате свежо и пълноценно, както се обича при влюбване и с чувство на вярност. Обичате така, че тази любов изпълва и изчерпва сърцето ви и няма нужда от друго. Достатъчна е.
Сега си представете, че се появява някакво външно обстоятелство, напълно независещо от вашите чувства на любов, преданост и отдаденост. Имате си я вашата индивидуална истина за живота и любовта, имате си го човека, но пристига вашата Държава, от която сте част и то вие сте смислена, честна и достойна част, тоест - нормален гражданин сте. Държавата ви съобщава, че е разкрита опасна и агресивно действаща организация, дошла отнякъде, чужда на нас. Организация или група, която примамва в себе си нови и нови членове. И е възможно тя да е вербувала и човека до вас, вашата любов. Затова Държавата подлага на проверки и временни разделяния хора и двойки, докато не се увери, че няма заплаха - за Държавата като цяло и за самите тях, тоест - самите вас. Как реагирате вие на тези нечувани новини? С възмущение, болка и отрицание. На първо място - кой и как така иска да ви раздели от любимия човек? Нали вие сте го допуснали най-близко до себе си? Вие му вярвате, нещо повече, вие го обичате и вярвате, че и той ви обича.
Не, казва ви Държавата, това не е гаранция. Може и човекът до вас да не знае, че е завладян и превърнат в инструмент на врага. А още по-страшното е, казва Държавата, че може и вие, гражданино, да сте вербуван, кой знае? Тя, Държавата, затова е държава, а не човек с емоции и любов, за да се справя в подобни ситуации. И затова вие не сте Държава, а сте Човек, за да можете да обичате и да сте щастлив. Държавата не обича и не е щастлива. Има си друга работа.
Та при тези обстоятелства, казва Държавата, аз трябва временно поне да ви разделя от вашата любов, извинявайте, за да поогледам нещата кое как е, да си направя разследванията и проверките (нищо лично, разбира се!) и после, без да се обиждаме един на друг, пак ще бъдем заедно, кой както иска.
Тук е мигът, когато у вас избухват куп чувства.
Първо: болката. Раздялата с любимия човек е първична болка, преди да е осмислена още. Защо трябва да ви боли? Вие какво сте виновен? Нали само обичате, нищо лошо не правите?
Второ: обида. Как някой ще обижда него или нея, моята любов? Някой си позволява да мисли, че най-добрият и нежен човек на света може да иска на някого лошото? И още повече - твърдят, че тя или той може да е опасен за самия мен? Нелепо, абсурдно. Гадост!
Тези мисли, понеже засягат сърцевината на вашия свят, ви карат да изпитате несигурност и колебания, както никога досега. Изправяте се пред избори и съмнения, каквито не сте познавали. Кой ви е довеждал до подобно състояние на вътрешна дилема?
"Моят любим човек не може да е опасност за мен. Нещо повече, ако се окаже, че по някаква невнятна и невъзможна причина любимият човек НАИСТИНА ме застраши - значи и в това, може би, има някакъв дълбок и съкровен смисъл. Може би така е писано..." - и пр. и пр., почти фаталистични неща започват да ви минават през ума. За миг ви се струва, че това изпитание не е тест за Държавата, а именно за вашата любов. Ако щете, откривате, че "така е трябвало май да стане" - за да се удвои и вашата любов, да се кали в това изпитание. За да може и на практика да се уверите в това, което иначе само на думи сте обещавали - че ще е любов завинаги, че няма да искате да я заменяте с друг и друго.
А сега ми кажете как бихте се чувствали вие в тази ситуация?
Е, вече е повече от ясна метафората ми. Няма смисъл да я продължавам. Има хора, за които общуването в храмовете, тайнствата на Църквата, са вид живот, не по-малко плътен от тази връзка, която току-що поставихме на изпитание в нашата фантазирана история. И Светият синод е институция, която - по силите си, човешки сили - препредава традиции, свързани с формални на вид неща, които обаче биват преживявани от много хора по неформален начин. Преживяват ги точно като любов, като връзка с обичания човек. Това са вълнения, които всички знаем и значи не можем да не споделяме, каквито и да сме, културно, политически, нравствено.
Искам да напомня, че дори любовта, пред която всички ние сме толкова еднакви, любовта, която зависи така малко от култура или идеологически ценности - дори нея, любовта ние преживяваме по толкова различни начини. И е редно да се замислим върху този феномен на еднаквост и разлика помежду ни.
*
Има такива сред моите приятели и познати, които НАИСТИНА разбират колко деликатно е положението, своето собствено положение и това на владиците. Защото интелигентните хора знаят, че това, което чувстваш и това, в което вярваш, не винаги е лесно да бъде облечено в думи, в преки и директни послания. Особено послания, които да го изричат без възможности за грешна интерпретация. И когато тези думи ще бъдат усилени от рупора на телевизията, ще бъдат накъсани на части, копирани и разхвърляни из медии и интернет, с кавички или без. Ако са дълги обясненията, никой няма да ги чуе открай-докрай. Ако са малко и кратки, ще оставят неясни пространства.
И накрая, но не маловажно:
Има ги и онези, за които обсъждането и спорът около отбелязването на Великденските празници и епидемията носи неизменния и неизтриваем чернобилски привкус. Онези хора, с обица на ухото, които помнят как една власт и администрация веднъж пожертва народа си в името на мътна идеология и лична корист. И сега хората с будна и тревожна съвест, дори да са вярващи, дори да са православни християни, дълбоко послушни на йерархията; дори да са част от клира и негови висши фигури може би - тези хора внимават да не споделят вината на ония, които през 1986-а по някакъв начин застрашиха собствения си народ, за когото уж бяха дали клетва да мислят и да се грижат. Тази точно група хора, подложени на вътрешни съмнения и колебания, на мен ми е особено скъпа и интересна и ако щете - нейният проблем ме вълнува истински.
*
Да бъдеш вярваш не е лесно. Да бъдеш атеист обаче е много по-трудно, много, много по-трудно. Често това, което наричаме неверие, е всъщност недоверие. И често с думите "не вярвам в това или онова" или "не съм църковен човек", не значи, че хората казват "не съм душевен и духовен". Ето в това е надеждата.