За цифрите, както за много други неща, свързани с вируса, споровете не спират. Експертите продължават да дискутират, като всеки упорито вярва в своята истина, а ние наблюдателите се объркваме още повече, на чия да повярваме. Уж натрупваме знания, а основните въпроси, като че ли още нямат отговор.

Минахме ли пика, колко и кога да разхлабваме мерките, ще ни донесе ли лятото желаното спокойствие, ще има ли втора вълна, кога да очакваме ваксината и т.н. Със сигурност не е лесно да си ръководител на държава към днешна дата, защото съмненията правят решенията трудни, а грешките са свързани с огромни загуби - и материални и човешки. Сега няколко седмици, след като разпространението на вируса удари свирепо в Европа и Америка, сякаш все по-често се чуват мнения дали мерките не бяха твърде строги, предвид финансовите последствия от тях. Аз лично мога да разбера защо почти всички държави избраха свръхпредпазливия подход. Със сигурност голяма роля изигра развитието на епидемията в Италия, а по-късно в съседните Испания и Франция. Държави с богата икономика и модерно здравеопазване бяха потопени в скръб. Всички помним ужасяващите репортажи от най-тежко засегнатите региони. При толкова много въпроси без отговор на фона на стотици починали вие как щях да постъпите?

но трябва ли да бъде обвинявани хора, че са сбъркали, когато водещият мотив е бил желанието им да предпазят околните.

Мисля че процесите в болницата, в която работя, са като отражение на случващото се в държавите. В началото водещи бяха тревогата от неизвестното и страхът от грешни решения. Дали и колко пациенти ще имаме, ще ни стигне ли човешкият и материален ресурс да поемем удара, как да пазим едновременно себе си и пациентите. С течение на времето разумът надделя и в момента дискусиите ни свързани с вируса са подчинени предимно на въпросите как можем да подобрим организацията на работата си. Сега периодично се питаме имаше ли нужда от цялият този стрес, през който преминахме през това време, защото вирусът тотално разбърка работното ни всекидневие предвид относително малкият брой тежко болни с COVID-19. За себе си знам, че ако ме върнат назад във времето, бих преминавал отново и отново през този хаос, ако това е цената да не знам какво е да избираш кой да получи последният наличен респиратор.

Защо в едни страни вирусът отне толкова много животи, а в други не. Защо да речем Северна Италия беше пометена, а Южна остана напълно незасегната? Как Сингапур има 10 починали при 12 000 позитивни? Не избързваме ли с отхлабването на мерките? Не беше ли по-лесно да издържим още няколко седмици, блокирани по къщите, за да можем в средата на лятото да пътуваме отново свободно, както правят жителите на Ухан? И т.н., и т.н. Разбира се, че имам своите теории по всеки от тези въпроси, но само времето ще покаже дали съм прав или бъркам.

Затова ви моля, мили хора, докато важните въпроси не намерят своите точни отговори, да проявим разум и да спазваме мерките, защото поне за тях знаем, че дават резултат.