Това, че обясненията на подсъдими или обвиняеми се ползват за доказване на тезата на обвинението, освен че се изпозлзва масово, то е от теоретична и от гледна точка на практиката напълно позволено и нормално. Тъй като за едно престъпление е най-нормално да знаят лицата, които имат участие в него.

Разбира се, това, че се избират обвиняеми, които да подкрепят тезата на прокуратурата, като на някои след това и се прекратяват делата, е една практика, която е порочна, според мен. Но създава се впечатление, че действително

Достоверността на една теза и на едно обвинение никога не зависи от източника. Обвинителната теза може да бъде невярна, защитната може да бъде вярна. Никога не може да се твърди, че понеже един факт се заявява от определено лице, то той е неверен по презумпция. Всички факти, които се излагат от участници в едно наказателно производство, например, трябва да бъдат проверени на базата на всички възможни доказателства и тогава да се достигне до извода дали те са верни, съответстват на другите факти, или са неверни, опровергават се от други факти. Те могат да бъдат верни и защото никой не ги опровергава, защото един факт може да има само един източник, само вие да знаете това, и тогава той не спира да бъде верен. Теорията, че трябва да има двама, трима или пет свидетели, за да е вярно нещо, не се прилага в съвременния процес.

Същевременно защитна позиция е твърдението на факти, които облекчават наказателната отговорност на лицето - когато не той е извършил деянието или го е извършил при условия, които смекчават отговорността. Но не може да се твърди, че едно твърдение за едни факти е защитна теза, когато те не са свързани с обвинението, когато съобщават факти за други лица, за други събития, други действия.

Твърдението, че това, което казва един обвиняем, винаги е защитна теза,

Защото знаете, че за да се повдигне обвинение, е достатъчно да има едно лице, назначено на длъжността прокурор и ли разследващ полицай, който да ви обвини, че на неустановена дата с неустановени лица сте направили нещо, или сам.

Прокуратурата не следва да бъде принуждавана да разследва всеки сигнали - тя е задължена и от конституцията, и от законите. Така че това усещане, което за съжаление съществува и у мен - че прокуратурата си избира кога да разследва и кога да не разследва, е крайно неприятно и създава впечатление, че прокуратурата нарочва определени лица, а не разследва престъпления. Защото разследването трябва да се води за деянието, когато имаме данни, че има престъпление, а не да си избираме едно лице и да започваме да го разследваме него. Това вече създава усещането за липса на безпристрастност и за други интереси, различни от тези на правосъдието.

Когато няма обективен критерий и не се спазва задължението да се разследват всички престъпления, за които има данни, тогава интересите могат да бъдат най-различни.

Трябва да се направи преценка и анализ на специализираното правосъдие, защото имаше много скандали и около създаването му и Конституционният съд беше сезиран с проблема, дали спецсъдът не е извънреден. Според мен той става извънреден с правомощието сега да налага и обезпечения, които нямат нищо общо с наказателния процес.

Впечатлението, което се създава у мен, без да е изчерпателно - на първо място няма някакви грандиозни групи нито с корупция, нито с организирана престъпност, които да са предадени на съд. Специализацията в лошия смисъл, която се наблюдава по мерките, е едно удовлетворяване на исканията на прокуратурата. Затова още минлата година имаше искане до Върховния касационен съд да направи преглед на

Докато в същностната работа - те нямат голям брой приключени дела, но все пак има такива - там, общо взето, съдебните актове са на едно професионално ниво в преобладаващата си част. Разбира се, има и отменени, има и изменени.

Основният проблем обаче си остават мерките за неотклонение. Има хора, задържани по осем месеца, защото ще избягат или ще извършат ново престъпление, след което ги пускат, защото изтича срокът, а делото го няма.