Преди месеци се заговорих с шофьор на такси, докато мъчително пълзяхме из улиците на града. Неизбежно започнахме с недоволство от състоянието на улиците, организацията на движението, циклите на светофарите (българската версия на обсъждането на времето при англичаните). Шофьорът сподели, че според изследване кръговото движение е по-бързо и с по-малко произшествия от кръстовищата. Попитах къде го е чел, а той ми отговори, че е гледал видео по YouTube.

Пълзенето продължаваше и преминахме към опасностите от нощното каране и събеседникът ми каза, че кара само денем, защото нощната работа е насилие над циркадните ритми. Пак питах нещо ново ли е чел и отговорът беше отново, че източникът е видеоклип. На третото позоваване на YouTube отбелязах, че, изглежда, много гледа видеоклипове и той потвърди, че само това гледа - или по видеоканали, или някои телевизии като "Дискавъри". Не е необходимо да уточнявам, но все пак - видима възраст 30-35 години.

Тази малка история е потвърждение на тенденция, отдавна установена от педагози, социолози, антрополози и PR специалисти. Както и от бизнеса - и бял, и сив - както показва историята на филмовата и видеоиндустриите и особено на медийния пазар. Дори сравнително бавно развиваща се (медийно) България даде примери за купуване на големи ефирни телевизии от лица с проблематични качества (Мърдок) или ирелевантен професионален опит (Домусчиев). За многобройните кабеларки, централни и местни, заченати с една гола политическа амбиция за плонж в парламента (НФСБ, "Атака") или с една още по-гола далавера за осребряване на политически услуги - да не говорим.

Някак не се замислях какво означава това за словесната информация, книгите, библиотеките, преподаването, и, да - законовата рамка, политическите идеи, аргументите за избор при трудни дилеми, които изискват аргументация, включително с позоваване на авторитети, формулирали идеи, тèзи, закони, корелации, наблюдения, хипотези.

Вероятно започва да се изяснява какво се опитва да каже този текст с толкова много думи в края на летен месец, в средата на граждански протести, невиждани от години и, надявам се, в началото на промяна.

Първо, една важна бележка. Големите и радикални обществени промени се задвижват и поставят в центъра на общественото внимание от неголеми, но силно мотивирани групи от хора. "Народът се вдигна" звучи възторжено, но си е чиста обърната синекдоха - с цялото наричаме част от него. "Вдигат се" винаги група хора - дори и да са 10 000, това пак е пак под 0.2 % от "народа". Не че има значение.

От икономистите понякога можем да научим полезни неща - например, че 20% от хората произвеждат 80% от ползите, твърди Парето.

Споменавам го, защото периодично критиците на днешните протести вадят бройки, за да докажат, че "народът" всъщност не участва, а сигурно си е и малко против, казват те, а може би е и много против. Може, народът по това време на годината ходи на море или бере домати, защото народите това си правят и поради това човечеството оцелява. Народите се "вдигат" с цялата си мощ, бройки и проценти само в една ситуация: изборната.

И тук е време да се върна към разказа ми за моя шофьор на такси, който е научил маса неща от гледане на видео.

Избирателите избират въз основа на информацията, която имат. Най-вероятно, а даже и съвсем сигурно, онези 20% процента четат интензивно (някои казват, че процентите са 5, други, че са 50%, аз избирам да вярвам на Парето). Те имат нужда от анализи, от пишещи хора, от експерти, които подробно и с аргументи да дебатират позиции.

Големият тревожен проблем обаче не само на либералната демокрация, но изобщо на мислещите хора е, че е загубена увереността, че езикът, който говорим, стига до тези, на които го казваме. Защото гласуват не 20-те, а 100-те процента. И е важно всичките 100% да получат онзи достъп до онази информация, която им осигури комуникационната революция.

Повод за този текст стана дискусия (всъщност серия от дискусии, които не е сигурно, че се четат едни други) за ролята на интелигенцията (каквото и да разбираме под това) в обществото.

Една интелигенция разбра бързо, че не само хлябът, но и маслото са в картинките: риалити шоута, токшоута, стометрови казани с боб, клипове със смешки за политици, майтапчийски театър, смайващи батки и кифли в поп-фолка и прочие. Другата прави това, на което е учена: мисли и пише. И говори по телевизията и по радиото.

Но как се превежда екзистенциалната нужда на българската демокрация от съдебна реформа и свиване на корупцията до размерите на старите демокрации, така, че 100-те процента да обърнат внимание? И съответно да обмислят електоралните си решения не въз основа на това дали даден кандидат да ни управлява изглежда като батка/шериф/патриот?

Аз се сещам за два начина: бавно научаване на мнозинството от хората на критическо мислене и разпознаване на фалшивото - независимо дали е "новина" или "визия". Ударението тук е върху "бавно". Или усилия за намиране на кратките, силни, визуални послания, които заместват 1000-те думи. Не е невъзможно. Първите дни на протестите генерираха такава галерия от образи, че ще е срамота да останат само в спомена за площада. И интелигенцията, със и без кавички, ми се струва важен двигател и за двете писти - бавната и бързата.