Едип от Банкя (или защо търпяхме Борисов досега)

Едип от Банкя (или защо търпяхме Борисов досега)

Едип от Банкя (или защо търпяхме Борисов досега)
Болест, незаконна власт, неистина. Три големи проблема, които раждат едно от най-прочутите произведения на световната литература: "Едип тиран" на Софокъл. Пиша неслучайно "тиран", а не "цар" (каквато е традицията на преводи в България), първо, защото това е думата, употребена на старогръцки - tyrannos, и, второ, защото властта на Едип, до която се стига чрез убийството на баща му, е наистина незаконна. Няма да преразказвам добре известния сюжет, само ще задам въпроса, на който досега не съм могъл да формулирам смислен отговор: как толкова години никой в Тива не познава Едип? Как така никой не иска да види в Едип убиеца, ами всички виждат в него царя - докато боговете не изпращат чумата?
Този текст, разбира се, не е за трагедията на Софокъл. Питам друго: как през всичките тези години огромна част от нас си затваряха очите, че Борисов е мутра и няма нищо общо с държавността - докато боговете не ни изпратиха коронавируса? Слепотата, с която Едип приключва живота си, е просто отражение на слепотата, в която предпочита да живее тиванският народ. Ами нашата, българската слепота?
Защо години наред си затваряме очите пред една лъжа: че Борисов не е мутра, ами е държавник?
Ето какво си отговарям.
Когато дойде пролетта на 1997 г. и комунистите отстъпиха властта, ние се споразумяхме помежду си за две неща, които определиха следващите 20 години от живота ни. Първото от тях беше, че ще се скъса решително с идеята за реставрация на комунизма и ще се върви към влизане в НАТО и ЕС. Второто беше, че няма да се търси отговорност нито за престъпленията на комунизма - за лагерите, икономическите катастрофи, изселването на турците, загубата на суверенитет, нито за травмите от първите седем години на посткомунизма - за масовата емиграция, рекета и мутрите, "Мултигруп" и изнесеното зърно, унищожената природа и хиперинфлацията.
Благодарение на този консенсус се оказахме едновременно пред прага на Запада и в типична Едипова държава. Имахме извършени престъпления, които причиниха травма на огромен брой българи, но тези престъпления трябваше да се забравят, за да продължим напред. Оказахме се в Едипова държава, макар че през 1997 г. все още го нямаше Едип.
Преди да се появи той, на сцената се появиха Иван Костов и Симеон Сакскобурготски - всеки в ролята си.
Костов веднага беше нарочен за виновник - виновник просто трябваше да има, защото има травма, при това прясна. Истината е обаче, че и той самият си помогна немалко, за да бъде припознат в тази роля. Помогна си с упоритото мълчание за корупцията в собствените си среди. Помогна си и още повече със суровата, командирска поза, която бе заел. Костов беше човекът, който накара българите да се сблъскат реално с диагнозата, че комунистическото минало представлява катастрофа.
Костов ни накара да видим травмата - посочи ни я, обаче я остави без лечение
Комунистическите заводи, унищожили природата на цели региони и натрупали огромни дългове, бяха най-сетне ликвидирани, но работещите в тях бяха оставени да се оправят с живота както могат; мутрите вече не се подвизаваха по улиците, но не бяха вкарани в затвора, ами оставени да се избиват помежду си.
Затова и логично след Костов се появи Симеон - онзи, който уж обещаваше лечение на травмите. Този пръв лечител в най-новата ни история обаче не беше дошъл, за да лекува, а за да ни внуши, че болест всъщност няма. Като че ли кацнал не от Мадрид, ами направо от миналото, с архаичния си говор и обноски той продаде на един измъчен от комунизма и посткомунизма народ лъжата, че комунизмът изобщо не се е случвал. Убедителността на тази заблуда се поддържаше не само от приказките му за трудолюбие и помирение, но и от делата му: наместо да търси възмездие от комунистите, които като дете го бяха изгонили от България, той се коалира с техните деца.
И тогава вече стана нужда да се появи Борисов. Ако първото, което болният и оставен без лечение човек прави, е да си намери виновник за болестта, а второто - да си внуши, че изобщо не е болен, то третото е да повярва, че злото може да се превърне без лечение в добро. Тук вече Едип заема сцената. Той е злото, което без лечение се е превърнало в добро. Той е престъпникът, който без наказание се е превърнал в благодетел на народа.
Ето затова толкова го харесвахме в началото!
Защото като Едип, който отговаря на гатанката на Сфинкса, Борисов дойде и даде отговор на една загадка, на която никое управление след 1997 г. не успяваше да отговори: как да се допусне до властта една нова и амбициозна градска класа - в София, но и извън нея, без да се ограничи достъпът до власт на вече оформилата се посткомунистическа върхушка. Това беше новият консенсус около 2009 г., представляван политически от ГЕРБ: консенсус между амбициозната и активна градска среда в България и постокомунистическата олигархия. Консенсус между агнето, което иска да расте, и вълкът, който иска да го изяде.
Борисов беше архитектът на този невъзможен консенсус между агнето и вълка, той беше негово лице
Това беше неговата роля: мутрата, която вече не рекетира бизнеса на гражданите, ами ги пази от бандити (в неговата версия: "от комунистите"). Тази роля обаче не беше скрита за никого; никога Борисов не е криел нито ниската си култура, нито поведението и миналото си на мутра. Ние бяхме тези, които искахме да вярваме, че в един и същ човек е възможно да съжителстват едновременно и държавникът, и мутрата. А искахме да вярваме, защото така се самоубеждавахме, че травмата на миналото не само се е излекувала, ами е започнала и да ни служи.
Сигурно още дълго щяхме да живеем с тази заблуда, ако не се беше случил коронавирусът, от който всъщност пострада най-много репутацията на Борисов. Пострада, първо, защото епидемията ни накара да търсим по-настоятелно истината за света около себе си; иq второ, защото тя събуди старите ни страхове и травми, добре приспани зад благополучието от последните години. Затова и проблемите на управлението веднага пометоха от дневния ред на хората проблемите на епидемията: защото епидемията, макар и проблем сама по себе си, беше всъщност повод да се сблъскаме с много по-страшния проблем за здравето в България. Проблемът не само за състоянието на болниците, но и проблемът за жизнения ни имунитет срещу злината.
Чистата злина - това беше снимано на онези снимки. Чистата злина, която е отвъд обясненията и тълкуванията. Чистата злина, която нито може да се отрече, нито да не се погледне. Чистата злина, за която всички знаехме.
Въпросът с кого се е търкалял Борисов в онова легло на снимките е несъществен - търкалял се е с майка си, с България. Търкалял се е с всички нас, които го родихме, за да ни излъже, че злото може да се съюзи с доброто, без да претърпи лечение.
Да, вече не просто сме в Едипова държава, ами сме в последния стадий на нейното съществуване, когато царят сам си е избол очите. Да обикаляш страната, скрит в брониран джип, да се срещаш единствено с клакьори и ласкатели, да не смееш да чуеш никой, който ти говори за проблеми, ами да му казваш, че е купен (точно както Едип казва на Тирезий, че го били подкупили претендентите за трона му) - всичко това е вече терминалната фаза на Едиповата ситуация. Фазата на тъмнината. Фазата на слепотата.
А слепият, той вече не може да води, освен ако не води други слепи. Или светът не стане много тъмен.

Д-р Георги Гочев (роден 1981 г.) е главен асистент в департамент "Средиземноморски и източни изследвания" на НБУ. Работи в областите на античната и съвременната литература, античната икономическа и политическа теория, съвременната обществена среда. Превежда от старогръцки. Сред преводите му се отличават тези на Аристотеловата "Икономика" и Платоновите диалози "Пир", "Закони" и "Държавата". Автор е в "Дневник" от 2013 г. От юли 2020 г. е избран за декан на Факултета за базово образование в НБУ.