Благородно завиждам на хората, които могат да игнорират реалността, за да намерят душевен покой. Като министър Ангелов например, който вчера каза, че ситуацията около вируса в България е овладяна? Аз не съм от тях.

И понеже съм сигурен, че и на други от вас им е много тегаво от същата тази ситуация днес, се чудех какво позитивно мога да напиша като за начало. Единственото, което ми хрумна, докато цял свят е вперил очи в очакване на резултата от президенстката надпревара в САЩ, е - молете се да спечели Тръмп. Той обеща, че ако спечели, на следващия ден пандемията ще приключи.

Не е ли парадоксално, че лидерът на държавата, която за момента пострада най-тежко от вируса, избра като своя предизборна стратегия да отрича проблема, сякаш това ще промени реалността. Също толкова парадоксално, колкото упорството на лидерите и чиновниците в ЕС да държат училищата отворени до последно, въпреки че вече знаем, че те са

Или българският парадокс да затвориш държавата, когато позитивните на ден бяха по-малко от починалите вчера, а днес, когато здравната система е на ръба да рухне, да твърдиш, че, цитирам премиера: "всичко трябва да работи, но хората трябва да се пазят...", при все че тази стратегия очевидно се провали дори в държави, където има далеч по-голяма чуваемост към призивите на властта. С тъжна усмивка ги наричам корона парадокси.

Чудех се каква може да е причината за тях и моята версия е - паралелни реалности. Или както обича да казва брат ми - ако сложим лист хартия между нас, никой не знае какво пише от страната на другия. Ситуация, много наподобяваща на отношенията ми с човек, когото професионално много уважавам, но които стигнаха до разприятеляване във фейсбук заради споровете около вируса. Според него вторичните поражения от икономическата криза ще бъдат толкова ужасяващи, че не можем и да мислим да пуснем кепенците, а според мен трябва да концентрираме усилията си да намалим човешките загуби до минимум, независимо каква сметка ще трябва да платим, когато проблемът намери своето решение.

Всеки гледа своята страна на листа и не отстъпва на йота. Само че ние си спорим на четири очи и слава богу не трябва да взимаме решения за цели държави.

Вероятно и други от вас също са я докарали дотам да си развалят отношенията с хора, с които до вчера с удоволствие са делили една компания заради спорове около случващото се. Искам да погледнем върху листа с моите/нашите очи. Имам един любим постулат от спешната медицина, който гласи - "treat first what kills first" или с други думи казано -

Преди да добавя и следващия цитат, няколко думи за автора му: Става въпрос за професор Николай Младенов - шефа на анестезиолозите и реаниматорите в болница "Токуда". Голяма част от кариерата му преминава във военна болница, участвал е в мисии, научните му интереси са свързани с управление на кризи и терористични атаки, т.е. този човек, освен че е видял достатъчно, има и доста здрави нерви. Ето и думите му от вчера: "Прави впечатление бърза агресивност, наблюдаваме изключително по-тежки белодробни аномалии, отколкото през март и април. Белите дробове на пациентите с COVID-19 биват опустошени".

Към това ще добавя и изказаното вчера от експерти в Германия мнение, че

Разбира се, че става въпрос за болните, попадащи в реанимация, т.е. най-тежко болните, а те са около 5% от всички останали. Но тук е проста математика - 5% от 1000 болни е едно, от 10 000 съвсем друго. И тъй като очевидно все още изпитваме огромни затруднения да спасим живота на тези хора, чисто медицински ни остава единствено възможността да намалим броя им, като намалим общия брой болни.

На база на всичко казано, на моя лист пише - животозастрашаващото състояние за държавата в момента е рискът за здравето на хората, икономиката идва в играта чак след това.

Иначе, ако трябва да направя пак паралел със спешната медицина - няма да има никакво значение в колко модерен център ще закарам пострадалия, ако пристигайки там, жизненият му път е приключил.