Македония от времето на нашата младост беше част от Югославия. Общуването с нея се състоеше главно в унизителни опити да си доставим от там каквото е възможно: дънки, шоколади, обувки, грамофонни плочи, мохер. Най-голямата забележителност там бяха магазините. Как ухаеха тези магазини, как изглеждаха витрините! Ами аромата на сапуните, ами перилните препарати! Незабравимите големи пакети с "Вегета".

Някой дошъл от там и донесъл Abbey Road, друг успял да гледа "Голямото плюскане" и ще разказва. Пътуванията бяха максимално ограничени, оставаха съборите по границата. Малко македонска музика, братята купуваха сирене, пити кашкавал.

Но по това време имаше и друга Македония, и тя беше у нас. Беше още времето на старите бежански квартали в градовете. За тях Христо Фотев пишеше: "В Бургас, на края на Бургас, ний бежанците някога живеехме. Във събота ни идваха роднините". В тези места все още се срещаха хора, които помнеха Гоце Делчев и като деца го бяха виждали лично. Но кой се интересуваше от техните спомени освен роднините и близките приятели? По онова време много от македонските спомени си бяха опасни.

В изолацията, наложена от границата, от мълчанието, от официалната политическа студенина, разказите поддържаха носталгичния образ на Македония. Тя израстваше като приказна страна, красив мираж на нравственост, чистота и идеализъм. От "Железният светилник" на Димитър Талев до "Мера според мера" на Георги Дюлгеров и Руси Чанев, този митологичен образ на Македония идваше да замести онази другата, недостъпната зад границата, все по-чужда, и все по-неистинска, понеже за нея не се споменаваше, не се пишеше и почти нищо не се знаеше, а каквото реално идваше от нея, си беше просто "западно", или поне "югославско".

започна да я насърчава, но твърдо контролираше границите на това, което може да се пише. Но истинската хранителна среда дълго време остана сред самите все още живи - все по-остаряващи, все по-оредяващи общности. А после събориха старите бежански квартали, от тях почти няма следи.

Митологичният образ на Македония просъществува в следващите години все повече с политическа подкрепа и за политическа употреба. Удобен на властта, тя не му даде да се изпълни с нови контакти, с нови общи места, с нови лица и идеи. Днес ние искаме да наложим на нашите съседи този образ като условие да влязат в Европейския съюз. Не жалим думи и изрази, те - също. И езикът, до който се стигна в полемиката по тази тема - дали български и македонски, със сигурност не е езикът нито на Солунските братя, нито на Гоце Делчев. Каквото и да каже смесената комисия, за съжаление той вече стана част от общата ни история. От такъв език моята прабаба от Кривопаланечко не се плашеше, но имаше приготвена голяма лъжица с лют пипер и я раздаваше без церемонии.

Той не може да е размотаване на дълги метри знамена, биене на тъпани и газене в ледени води. Патриотично е да се стараеш хората около теб да благоденстват, да бъдат здрави и образовани, да харесват живота в страната си. Да имаме добри и сигурни съседи зад границите. Наблизо до нас в градове и села има едни хиляди хора - жени, мъже, млади хора, деца, които днес искат да живеят като европейци. Близко са до тази надежда това да се осъществи. Нека да не е България, която да ги спре в тази мечта. Да не забравяме, че никога геополитиката, нито стратегиите, концепциите и тънките планове не трябва да изместват човешката страна на политическите решения.

В Деянията на апостолите се разказва как на Апостол Павел една нощ му се явява един човек от Македония и му казва "Ела и ни помогни" (Деяния, 16: 9, 6-10). Тогава той променя плановете си и тръгва към Европа.

Нека и ние откликнем на "Македонския призив".