Като онзи далечен фар, който проблясваше там далеко в бурята
На 31 януари внезапно почина Стойко Тонев - бивш главен редактор в "Новинар" и зам. главен на "Експрес" и "Монитор", съиздател на сайта "Редута". Той стана изключително популярен през последните две десетилетия като Тони Филипов, д-р, с авторската си рубрика "Из делниците на един луд", в която всяка седмица с тънка ирония и чувство за хумор коментираше новините на деня и най-вече гафовете на управляващите. Колегата му от "Новинар" Симеон Гаспаров си спомня в профила си във "Фейсбук" за чудесното време в редакцията през 90-те. Стойко Тонев ще бъде изпратен в сряда, 3 февруари, от 14 ч. в храм "Света София" в столицата.
Току-що разбрах, че ни е напуснал един от най-добрите журналисти, които някога съм познавал и с които съм имал честта да работя - Стойко Тонев, (някои го познаваха и като д-р Тони Филипов).
Стойко ми беше шеф в "Новинар" и с него имам едни от най-милите, топли и весели спомени като репортер в България и в най-любимия ми вестник, в който някога съм работил - "Новинар". Стойко имаше едно неповторимо чувство за елегантен хумор, достойнство, отговорност, колегиалност към нас, по-младите репортери, но и справедливост.
Когато си идвах в България, се виждахме, говорехме си, шегувахме се. Дори и от Чикаго се опитвах да му помогна с популяризирането на проектите, по които работеше. Беше много щастлив, когато след едно от отиванията ми до Библиотеката на Конгреса в САЩ във Вашингтон му казах, че там имат неговите творби и дори вестник "Прас Прес".
За мен, а надявам се и за много наши журналисти Стойко Тонев беше като онзи далечен фар, който проблясваше там далеко в бурята и който точно тогава, когато мислиш, че ще се разбие корабът ти в скалите, неочаквано лъчът му се появяваше из зад облаците, озаряваше тъмнината край нас и ни показваше, че спасение има, че няма да потънем, че ей там пред нас има нов път. Нов хоризонт. Нова надежда!
Със смъртта на Стойко Тонев съвременната българска журналистика изгуби част от душата си, от сърцето си, от невинността си, но и от съвестта си. Изгуби от съвестта си, която ни караше да се замисляме над грешките ни, караше ни да се разсмеем, да заплачем, но и да се опитаме да станем малко по добри хора, малко по-добри българи и малко по-будни и достойни граждани. Той ни критикуваше, майтапеше се, но не го правеше от омраза, а от обич, също като Алеко Константинов. Да, Стойко Тонев бе нашият Алеко Константинов. Алеко на новата България. И Стойко бе нейният Щастливец.
Със Стойко имам страшно много истории. Но ще ви разкажа една. Някъде по средата на 90-те години на миналия век един ден в кафенето пред "Новинар", докато чаках на опашката да си поръчам кафе, по-младите (като мен по онова време) колеги ме поканиха да отидем на рок концерт. Аз им казах, че няма да мога, защото си бях изхарчил заплатата, а хонорарите ни ги даваха след няколко дни.
Взех си кафето и тъкмо тръгнах по стълбите, за да си допиша материала за вестника, когато някой ме извика по име. Обърнах се, беше шефът ми Стойко. Случайно бе дочул разговора ми с колегите и ме викна настрани, за да ми даде пари да отида с останалите на концерта. Аз отказах да взема, но той настоя. Когато пожелах да му ги върна след няколко дни, като си взех хонорара, той ми каза да не го занимавам с глупости. Никога не взе парите.
Стойко не само ме учеше на журналистика, но и вдъхновяваше да дам най-доброто от себе си и като репортер, и като човек, и като гражданин.
Февруари е може би сред най-тежките ми месеци. През февруари преди 10 години почина баща ми Йосиф, преди две години почина един от най-добрите ми приятели от детинство. А сега и един от най-любимите ми колеги и учители.
Сбогом, Стойко! Моите най-искрени съболезнования на семейството ти и близките ти! Сигурен съм, че вече и на небето ще накараш Ангелите да се смеят от сърце, но и да внимават да не те разсърдят.
Много ще ми липсваш! Много!