Помните ли скандала с бонусите на държавните служители през 2012 г.? Имаше от всичко - заплахи, възмущения, публичен линч, оставки и уволнения. Тогава беше и първия път, когато държавен служител ни предложи да дари получения бонус. И да направим пресконференция. Отказахме. Е, друга организация прие дарението и пресконференция имаше.

Да не забравяме и "даренията" на кметове, министри, параламентарни председатели, направени от името на институциите им. Примерно килими и стари календари. И не е въпросът в килимите и календарите (те нали можели да влязат в употреба). Въпросът е, че институциите и ресурсите им не са собственост на хората, които ги управляват, та по смисъла на старата поговорка няма как те да "даряват" чужда пита.

Общото между всички тези примери е, че те са много повече политическа агитация, отколкото дарителство. Те са много повече популистки PR, отколкото щедрост.

Дарителството е територия за всеки и за да бъде свободна, тя няма нужда от тежки писани правила и ограничения. В нея обаче насъщни са неписаните, които ни връщат към баналния разговор за ценностите и отговорността. За хората, които обитават тази територия, е ясно, че не е дарителство да се дарява от партийната субсидия. Или от получените дарения, направени за развиването на партийните структури.

Ползването на дарителството като форма на партийна индулгенция, политически и институционален PR, не само не е пример за безкористност, а е (непреценена - в добрия случай) подмяна, която го руши.

Крайно време е като хора и общество да имаме критичен поглед за същността на дарителството и проявите му, да отличаваме добрите от недобрите примери. Това е единственият шанс да допринесем за развитието му, така нужно на всички ни.