Пет предизвикателства пред външната политика на Джо Байдън
Анализът е от блога на автора.
Тим Форд изкара една ужасна Коледа. Изпълнителният директор на собственика на най-известната марка вина, Penfolds, изпадна в ситуация на свободно падане след внезапното решение на Пекин да наложи мита от до 212 процента на вноса от Австралия. Бизнесът на компанията в Китай се оценява на около 4 милиарда американски долара и затрудненият достъп до неговия пазар не просто означава срив на нейните акции, а сериозно свиване на приходите за австралийската хазна. Ударът е по няколко местни индустрии, най-вече износа на въглища и други енергийни ресурси и редки метали.
На практика официален Пекин обяви широкофронтова търговска война на Канбера и постави под заплаха икономиката, която расте от 27 години без прекъсване. Австралия е страната, която най-рано предупреди за нарастващата агресия на Китай, предприе редица мерки, за да му се противопостави, но дълго време не успяваше да намери точната външнополитическа формула, с която да го направи успешно и дългосрочно. Сега погледът на австралийците се насочва към новата администрация на Байдън.
Според повечето очаквания конструирането на външната политика на новия президент е относително лесно упражнение. В основата му е комбинацията от завръщане към вижданията и подхода на Барак Обама и укрепване на ключовите съюзи и партньорства на САЩ. Конкретните изяви са достатъчно очевидни: завръщане към парижкото споразумение за климата, възстановяване на членството в СЗО, подновяване на диалога със съюзници и партньори и други. Тази стъпка към многостранна дипломация, съчетана с движение към добронамерен и ангажиран стил на междудържавно общуване приличат на успешна формула.
Всъщност същинските външнополитически предизвикателства за страната са на друго ниво. На първо място, САЩ и Европа са изправени пред трудността да изградят нова трансатлантическа връзка в ситуация на множествени размествания в глобалната среда. Полето, върху което тя може да бъде изградена е широко, но изисква различни промени. Двете страни не просто трябва да престанат да се замерват с мита, а да интегрират икономиките си в по-голяма степен чрез изоставеното ново търговско споразумение.
Изграждането на "съвместни индустриални шампиони" е друга възможност, например чрез американска подкрепа за Ericsson и Nokia в битката за 5G доминация. Необходима е и по-голяма политическа съвместимост в отношението към Китай и общи инициативи. Европа не просто трябва да инвестира повече в сигурността си, но и реално да се включи в гарантирането на сигурност далеч от нейните граници. Списъкът може да бъде продължен, но дори в този си вид съдържа достатъчно предизвикателства.
От системна гледна точка, най-същественото предизвикателство пред Байдън е формулирането на ново равновесие в отношенията с Китай. Два процеса се събират на едно място през последните години и вече изискват по-системна политическа формулировка. От една страна, от почти десетилетие Пекин има нова стратегия на повсеместна експанзия и позициониране в сърцевината на международната система. От друга, САЩ загубиха опцията да игнорират тази реалност и усилията на предходната администрация в това отношение са достатъчно показателни.
Във Вашингтон има вече не просто политическо мнозинство за далеч по-офанзивна стратегия спрямо Пекин, но и напредваща подготовка за нея. В сърцевината си то обаче още няма ясна концепция за баланса между елементите на съперничество и сътрудничество. Това означава, че администрацията разполага с няколко месеца, за да формулира и предложи вариант на такава. На пръв поглед този баланс изглежда достатъчно ясен: технологии и сигурност в първата графа, климатични промени и пандемии във втората. Реалността обаче ще бъде различна и стабилната му подредба ще е по-трудна и ще отнеме повече време от очакваното.
САЩ са изправени пред друга, не по-малко сложна задача. Успешната многостранна външна политика в сегашната глобална ситуация изисква съграждане на нова западна политическа общност, която отива отвъд отношенията с Европа. Геополитическите размествания на изток и конкуренцията с Пекин налагат по-добри, по-интензивни и по-структурирани отношения в целия индо-тихоокеански периметър. Това означава не просто подобряване на ключови двустранни партньорства с Южна Корея, Япония, Австралия, Филипините и Тайланд, но развиването на по-устойчиви структури.
Например т. нар. QUAD с Япония, Австралия и Индия укрепна по време на администрацията на Доналд Тръмп, но сега трябва да бъде доразвит. Сближаването с Индия е ключово в този контекст, но това трябва да се осъществи внимателно на фона на нейната дългосрочна политика на стратегическа автономност. Вашингтон трябва да разработи и платформи за сътрудничество в конкретни области и теми, за да укрепи позициите си, например, в областта на инфраструктурата. Новата администрация следва да намери и обратен път към регионалните споразумения за свободна търговия. Друга нелека задача е убеждаването на Европа, че и нейните интереси са застрашени, ако западните държави и техните модели продължават да отстъпват в този огромен геополитически периметър.
Съществува и следващо предизвикателство, на което американските власти ще трябва да намерят отговор. В десетилетията преди възхода на Изтока, формулата на американски ангажимент в много части на света включваше политически ангажимент, гаранции за сигурност и отворен пазар. През последните години обаче геоикономическото изместване към Азия проблематизира икономическата част от това уравнение в различни отношения.
Двете най-съществени, особено в самата Азия, но не само, са нарастването на важността на търговските отношения с Китай и скокът на китайски инвестиции в различните държави. Това отслабва стопанската връзка със САЩ и започва да създава устойчиви стимули за политическо отдалечаване. Тук трудността пред Вашингтон е сериозна, защото става въпрос за системна динамика, но не само. В американския модел компаниите не правят инвестиции по партийна или държавна поръчка, а външната търговия не е толкова съществен компонент на БВП. За да удържи позиции обаче, администрацията на Байдън ще трябва да намери инструментариум за стопанско и инвестиционно реангажиране в най-различни части на света. Наченки на подобен процес има в областта на инфраструктурата и дигиталните технологии, но остават немалко въпросителни.
Петото предизвикателство има съществен вътрешнополитически компонент и е свързано с разклатения социален договор за външната политика на страната. В годините след началото на 21-ви век, той се основаваше на укрепване на сигурността, особено след 11 септември 2001 година, и на ползите от глобализацията. И двата елемента обаче бяха поставени под съмнение през последното десетилетие, а дисонансът между елити и обществено мнение стана и политически осезаем. Предходната администрация съдържаше в себе си политики на реакция на това състояние, най-вече в свиването на външнополитическата активност и предоговарянето на и изтеглянето от споразумения за свободна търговия.
На сегашната администрация обаче се пада трудната задача да намери нов баланс между усилия и ползи в глобалното позициониране на страната, което да има подкрепата на множеството американски избиратели. Струпването на толкова много дълбинни предизвикателства пред външната политика на САЩ се случва веднъж на генерация, а самият президент и неговия екип достатъчно ясно показват, че разбират мащаба на задачата и мерната единица за успех. Още първите месеци на новата администрация ще покажат как точно те мислят да се справят с тях.