Факт е, че образователната системата за година време не се предаде. Издиша, но продължава да държи на себе си. Проблем е, че в новата реалност няма експерти и инструменти, които да отчетат какво се случва. Накъде вървим, колко и какви са загубите, какви са позитивите.

Статистиката от сайта на Министерството на образованието и науката (МОН) показва, че правителството отпусна 20 милиона лева за националната програма, с която се изграждат и оборудват модерни центрове в училищата, които развиват иновации в областта на природните науки, дигиталните технологии, инженерното мислене и математиката. За втора поредна година се предоставят 20 милиона лева за националната програма. Средствата ще получат 113 държавни и общински училища. И през 2020 г. 153 училища са получили общо 20 милиона лева за изграждане и оборудване на такива иновативни учебни кабинети.

Министър Вълчев информира, че по Плана за възстановяване и развитие на Европа е предвидено във всички над 2000 училища в страната да се изградят подобни модерни кабинети.

Ролята на т.нар. образователни експерти в общините и Регионалните управления на образованието сe свежда до предписания и справки, които се спускат до директорите на училищата. Изобщо нямат капацитет да генерират идеи или да променят нещо. Експертите от МОН са друг ешалон "статистици", които отговарят и за националните изпити. Получава се затворена ниша, в която единственият извършител на често безумните заповеди е учителят. Достатъчно дълго съм била в системата, за да кажа: в по-ново време българското образование не е било толкова претоварено със справки и бумащина. Облачните технологии се използват за бюрократични хватки. Хартията върви успоредно с всичко останало. Директорите станаха големи формалисти. Сега и РЗИ-то се включва активно.

Струва ми се, че забравихме какво е да се "ходи" на училище, онлайн или не, заради удоволствието и откриването на нови светове. Съдържателната страна отстъпва на попълването на какво ли не: искам ли това, искам ли онова, ще участвам ли, или няма, такъв ли тест предпочитам, или онакъв.

Нищо не искам вече!

Ученици и учители са постоянно пред компютрите. Не знам какъв е изходът, защото се оказва, че физическата среда в българското училище е доста остаряла и няма как да е съобразена с новата ситуация: в общия случай коридорите са тесни и задушни, учениците са около 25 души в клас на близки разстояния, в студ на отворени прозорци не се стои, по двора също не може да се ходи в дъжда, както се твърди, че трябва да правим.

Преди няколко години МОН пожелаха да "бутнат" стените (някъде) на класните стаи и да ги реконструират в стъклени. Помислих си, че това е фалшива новина, но се разбра, че не е, просто си говорят, нямат намерение да го правят. Добре, че е така, щеше да е опасно. Иначе отворените пространства са артсреда, там авторитетът (моят) отстъпва на някаква обща визия, която може да се очертае заедно с другите. Бих казала обаче, че нито стандартите ни, нито учебните ни програми са "арт" и творчески, за да напуснем класната стая, такава каквато я знаем, и която понякога е "хвърчаща", щура и много истинска. Друг път е - тягостна, като самия живот.

Предполагам, че вече се правят изследвания за вероятните аномалии на зрение, психика, физика на обучаеми и обучаващи. Колко е минимумът, който един човек може да издържи на ден да се облъчва пред устройство. Смесената форма на обучение към днешна дата е нещо хибридно и много неясно като цел и резултат. Доста трябва да мислим оттук насетне как да се случват нещата по-ефективно Мисля, че трябва да се планира нещо.

Има родители, които предлагат да не се обръща внимание на учебната програма. Не може, изпитите са много важни за всяко училище, рейтингът му зависи от това. Новите програми до десети клас са претрупани. Прекалено много пари се дадоха, за да се направят, но виждам, че пак прекрояват математиката и други предмети при малките. Което означава - нови учебници, купени от родителите. Очевидно интересите на издателствата са големи, хартията няма да отпадне скоро.

За година време се оказа, че стандартната методиката не е толкова гъвкава. Имам свое обяснение затова: опитваме се да принесем всичко, което е в реална среда, във виртуална. Не може, не се получава. Homo ludens (играещият човек) влиза в роля, за да напомни, че разликата между сериозното и смешното е малка.

Сутрин, 7. 30: сънени гласове; моментно включени камери - виждам тъмнина, лека светлина от нощни лампи и полузаспали гимназисти; по "трети петли" е най-тихо

Струва ми се, че образованието ни трябва да се върне към много прости и семпли форми и да си постави за цел: задълбочаване по тема, писане на абзац, логически връзки и продължителност на наученото, аритметика и геометрия на фокус, както и предмет по избор. Нужно е да си личи кой е бил в училище и кой не. Твърде "пиарско" ни стана образованието, външно, лустросано. Възхищавам се, като гледам по телевизията различни кабинети в близки и далечни държави: с китари, барабани, епруветки, палитри, триъгълници и пространства, които излъчват спокойствие и уют. Това беше преди.

Иначе у нас остават само изпитите като начин на проверка, а състезанието като форма за успех. Не всеки е създаден за състезание Против съм и лепенето на етикета "елитно училище", независимо, че работя в гимназия, която се смята за такава. Вижда ми се демоде да се изключва личното усилие човек да направи нещо за своята грамотност в различни сфери.

Вече забелязах, че гимназистите трудно се провокират в онлайн среда чрез светещи, плъзгащи и разнолики менюта, които идват отвсякъде. Сетивата на всички ни са преуморени, от хубави и лоши неща. Имаме нужда от почивка, от някой Пепи (като този от филма "Рицарят на бялата дама"), който да смени амбициозните шахматисти и борци. Добрите играчи са компромисни, не са пренавити и претоварени, защото имат спокойствието на победители.

А когато пуснах началните сцени от "Тютюн" в Zoom със споделен екран (защото Teams забива) и учениците видяха за първи път Невена Коканова в ролята на Ирина, ме попитах: "Г-жо, нима е възможно човек да срещне любовта в едно лозе?"

Навсякъде може. Въпросът в случая е друг: предстои ли в новите условия модерната визия за образованието да ни върне към текста провокация (в моя случая) и обожаваното четене, към желанието да се разбере как е устроен светът, организмът, думите

Ще открият ли децата ни какво означава да обичаш да ходиш на училище - онлайн или не, няма значение. Предлагам да не спорим затова, а да търсим изхода заедно!

И изобщо - къде остана баскетболното табло на Маляка, няма го пред блока.