Както просветените читатели вероятно добре знаят, през последните четири месеца разговорите на експертно ниво между Р България и Р Северна Македония за общата ни история тъпчат на място поради различия по някои исторически личности и процеси. Не е само заради Гоце Делчев, но напоследък и заради разминавания по това как да представяме делото и държавата на цар Самуил в учебниците по история (в конкретния случай - за седмо отделение в Северна Македония).

Всъщност за съвременната историческа наука няма особена изследователска дилема за страната, управлявана от Самуил, тъй като нейният характер отдавна е прояснен. Макар и в по-малка степен, отколкото прочутите Филип и Александър Македонски, личността на цар Самуил също има запазено постоянно място в световната наука. По разбираеми причини владетелят от Преспа и Охрид играе съществена роля в историята на Византийската империя, поради което византинистиката - отдавна установен престижен клон от медиевистиката със собствени значими традиции, се занимава с него вече десетилетия и дори столетия.

Колегата от Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси проф. Момчил Методиев представи на всички нейни членове списък от 21 книги по византийска история, публикувани от авторитетни англоезични академични издателства през последните 30 години, които пряко или косвено се занимават с личността на цар Самуил. Те включват такива класически издания като The Oxford Dictionary of Byzantium и The Cambridge History of the Byzantine Empire или специализираните монографии на Пол Стивънсън Byzantium's Balkan Frontier: A Political Study of the Northern Balkans, 900-1204 и на Катрин Холмс Basil II and the Governance of Empire, 976-1025. Всички те единодушно определят и именуват държавата на Самуил като България. Подобна е картината и в големите научни центрове във Франция, Германия и Русия.

Консенсусът обаче не е само между далечните научно-изследователски школи, той се забелязва и тук, в нашия регион. Гръцката силна византинистика винаги е третирала държавата на цар Самуил коректно, но по-интересни са промените другаде. Знаем, че в бивша Югославия по добре разбираеми причини средновековният владетел се представяше по-различно. От 1990-те години насам обаче историографиите на страните от бивша Югославия започнаха да излизат от тази своеобразна изолация от световната наука и да се отказват от тезите, насложени по извъннаучни причини.

За хърватските историци Самуил е значим, тъй като след цар Симеон при него повторно България става съсед на Хърватия, при това такъв, който се опитва да се налага, макар и без голям успех, над средновековната хърватска държава. В самия край на Х век войските му извършили поход дълбоко в Далмация, според някои оценки достигнали чак до Задар. Първият том от представителната многотомна "История на хърватите" на Матица Хърватска отделя специален раздел под показателното название "Въстанието на комитопулите и опитът за обновяване на Българското царство". Други автори в същото издание пишат за българо-македонския великаш Самуил, (с. 57) , чиито "български войски" нямали особен успех в похода до Задар. Под това означение те имат предвид българската държава, изместила своя център в днешната географска област Македония.

Още по-показателна е промяната в Сърбия, където има по-силни традиции във византинистиката. След 90-те години историците там изоставиха старите тези от времето на Югославия и възприеха общоприетото становище за българския характер на цар Самуил. Значима роля имаше книгата на историка от Византолошкия институт на САНУ Сърджан Пириватрич "Самуиловата държава", която подробно преразгледа досегашните аргументи. Позициите на съвременната сръбска историография са очевидни и от самото заглавие на специалната статия на покойния директор на Историческия институт в Белград Тибор Живкович "Походът на българския цар Самуил в Далмация".

Не е чудно, че подобни становища имат учените от друга бивша югославска историография - тази на Косово. Така например Джон Бериша, научен секретар на Института за история в Прищина в обемния си труд "Арбърорите [албанците] между Източната и Западната църква през ХІ-ХV век" също отбелязва, че "от политическа и църковна гледна точка империята на Самуил се смята за продължение на империята на Симеон и на Петър; както за своите създатели, така и за византийците, тя е просто Българска империя" (с.229). Подобно е положението и в самата Албания, където първият том на представителната академична "История на албанския народ" (2002 г.) няма дилеми, че по времето на Самуил центърът на българската държава се премества от изток, от Преслав, към Преспа и Охрид (с. 187).

Логично, подобно е виждането и на албански историци от Република Северна Македония. Така например колегата от държавния Университет в Тетово Керим Далипи в статията си "Дардания между Византия и външните нападения през XI век" също се спира на сблъсъка на Византия с "българския император Самуил" и на нейния успех да покори "Българската империя" през 1018 г. (с. 27). Аналогично е становището и на по-възрастното поколение албански историци, като например Неби Дервиши ("Етнокултурата на Охридската котловина", с. 45-46).

На какво се дължи този консенсус на различните историографии тук, на Балканите и по целия свят? Преди всичко на богатия набор от извори - византийски, западни, източни, но също така и собствени - нека да припомним известния Битолски надпис от 1015 г. на цар Йоан Владислав, племенник на цар Самуил. Многобройни са доказателствата, които водят съвременните изследователи към заключението, че "това, което е важно е, че Самуил е наричал своята държава българска, нещо повече, византийските извори я наричат българска" (Anthony Kaldellis. Streams of Gold, Rivers of Blood. The Rise and Fall of Byzantium, 955 a.d. to the First Crusade, p. 82).

В съгласие с този световен научен контекст през февруари 2019 г. Съвместната историческа комисия постигна предложение за съвместно честване на цар Самуил като част от общата история на днешните държави България и Северна Македония. То бе потвърдено от двустранна Междуправителствена комисия през юни 2019 и после и от двете правителства през юли 2019 г.

За съжаление оттогава такова съвместно честване за него, а също и за останалите договорени личности - Св. Климент Охридски и Св. Наум Охридски, дори и на светите братя Кирил и Методий, не е направено.

От есента на миналата година отново разглеждаме същите исторически фигури, но вече в контекста на изучаването им в учебниците по история за седмо отделение. Бяхме изненадани, когато колегите от Скопие отказаха да се придържат към решението от 2019 г. за цар Самуил. Според техните обяснения, изнесени и публично, една била политиката на паметта, тоест припомняне чрез отбелязване на общи личности и събития, а друга трябвало да бъде образователната политика на Р Северна Македония. За българските членове на Комисията е неприемливо, при наличието на толкова ясни недвусмислени исторически свидетелства, цар Самуил да бъде представян по един начин в учебниците за учениците, а по различен - в съвместните възпоменания за цялото гражданс тво. Той e eдин и общ за всички - цар Самуил erga omnes.

Колегите от Северна Македония изтъкват също така, че трябвало да се уважава "мултиперспективният подход" в историята. Никой от нас няма да отхвърли значението на различните гледни точки към историческите явления, но само когато те са подплатени със съответните източници и аргументи. Именно това означава коректното и адекватно отношение към историята - съобразяване с огромния корпус от извори и с преобладаващото тълкуване на историческите процеси в историографията. Десетина пъти директно попитахме колегите от Скопие: приведете поне един исторически извор, който да доказва другите "перспективи" - че Самуил е бил някакъв "македонски" цар или пък владетел на някакви неидентифицирани небългарски славяни. Отговор не получихме.

Мултиперспективността бeзспорно има своето значимо място в препродаването на историята, но тя е нещо по-различно. Според едно авторитетно определение "мултиперспективността е форма на представяне на историята в класната стая, при която историческият факт се представя от най-малко две различни перспективи на участващи или въвлечени съвременници, които имат различни социални позиции и интереси". Перспективите са - доколкото е възможно да се реконструират и представят - на съвременниците на историческото събитие, а не на нашите днешни проекции върху миналото. Затова почти всички методически материали за мултиперспективността подчертават, че тя преди всичко изисква работа със съответните извори.

Както вече беше показано, има ясно очертана доминираща теза за цар Самуил и неговата държава в източниците и в световната историография, включително и на Балканите. Коректното представяне на неговото дело в учебниците изисква съответствие с нея, невъзможно е тя да не бъде посочена като основно валидна. Останалите версии - че Самуил е някакъв небългарски "славянски" или пък "македонски" цар - са маргинални и методологически по-подходящи за включване в образование в по-горно ниво на обучение.

Както още през 1991 г. отбелязва Оксфордският речник на Византия "спорът дали Самуил е създал македонска, западнобългарска или българска държава е аисторичен, тъй като проектира съвременни етнически различия върху миналото". Никой не твърди, че българската държавност, култура и идентичност от времето на цар Самуил са равнозначни на днешните. Мащабът и комплексността на политическото и културно наследство на Самуил и неговата държава, проникната от духа на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици Св. Климент и Св. Наум Охридски, на свети княз Борис Покръстител, не са ексклузивна собственост на никого. Обективното обединение около нашата обща история от времето на цар Самуил, изобщо от Средновековието и от по-късните епохи, ще направи всички нас, гражданите на двете държави, по европейски по-единни и по-богати.