Според информация на Световната здравна организация всички ваксини срещу COVID-19, одобрени от СЗО, са преминали пред рандонимизирани клинични проучвания, чиято цел е да се проверят тяхното качество, безопасност и ефективност. За да бъдат одобрени, ваксините трябва да имат висока ефективност - 50 и повече процента. След одобрение те продължават да се наблюдават за постоянна безопасност и ефективност.

Ефикасността на ваксината се измерва чрез контролирано клинично проучване, като се оценява колко души от ваксинираната група развиват "проучвания резултат" (обикновено това е определено заболяване) в сравнение в групата, която е получила плацебо. След като проучването приключи, броят на заболелите от всяка група се сравнява с цел да се изчисли относителният риск от заболяване в зависимост от това дали участниците са получили ваксина или не. По този начин се получават данни относно ефикасността, която представлява мярка относно това в каква степен ваксината е намалила риска от заболяване. Ако ваксината има висока ефикасност, много по-малко хора от ваксинирана група ще са заболели в сравнение с броя на заболелите в плацебо групата.

Ако се вземе за пример ваксина, която има доказана ефикасност 80%, това означава, че от хората, участвали в клиничното проучване, тези, които са получили ваксината, са били с 80% по-малко склонни да развият заболяването спрямо групата, получила плацебо. Ефикасност 80% не означава, че 20% от ваксинираните ще се разболеят.

Казано по-просто, 80% ефикасност на ваксината означава, че 80% по-малко хора ще се разболеят, ако са в контакт с вируса. Това е така поради факта, че все пак нито една ваксина не предоставя пълна защита, затова заболяване е възможно. Колкото повече се ваксинират обаче, толкова по-малко хора ще имат контакт с вируса.

Разполагайки с тази медицинска информация, правото може да даде адекватен отговор на най-често срещните въпроси.

Да, възможно е. Това може да стане във всеки момент с допълнение на Наредбата №15 от 2004 г. за имунизациите в Република България, която е издадена от министъра на здравеопазването.

Предвид факта, че наредбата е нормативен акт, то нейният проект задължително се публикува на страницата на съставителя, а в случая с Наредба №15 от 2004 г. при предвиждане на изменения и допълнения проектът задължително трябва да бъде публикуван в Портала за обществени консултации за срок не по-кратък от 14 дни. Всеки гражданин има право да изрази становището си по проекта чрез регистрация и коментар в Портала за обществени консултации.

Във всички случаи необходимостта от въвеждане на задължително ваксиниране трябва да бъде подробно мотивирана.

Не. Съществува коренна разлика между задължително и принудително ваксиниране и тя е, че последното не съществува. Никой не може да бъде фактически физически ваксиниран, ако не даде съгласие за това.

При липса на желае за поставяне на задължителна ваксина, включително и ако ваксината за COVID-19 се превърне в такава, могат да бъдат налагани единствено определени ограничения, както и евентуални глоби. Именно това е законовото разрешение към момента по отношение на задължителните имунизации на деца. При липса на поставена ваксина по избор на родителите децата не се допускат до посещение на детска градина, а на родителите може да бъде наложена глоба в размер от 50 до 100 лв. за първо нарушение и от 100 до 200 лв. при второ нарушение.

Зависи. Според действащото законодателство хората, които имат трайни медицински противопоказания за ваксиниране, не подлежат на ограничения. Това е така, тъй като невъзможността за поставяне на ваксина се дължи на обективни причини, които са извън волята и контрола на пациента. Съответно предвиждането на ограничения за хора с трайни медицински противопоказания за ваксиниране ще представлява дискриминация.

Ограниченията, прилагани към гражданите, които не желаят да се ваксинират въз основа на свободния си избор, могат законосъобразно да търпят определени необходими и пропорционални ограничения, които имат за цел опазване на общественото здраве. Съответно те не са обект на дискриминация. В този смисъл е практиката на българските съдилища, както и постоянната практика на Европейския съд по правата на човека. Последното решение на Съда в този смисъл е от 8 април 2021 г. и в него съдът отново напомня, че предвиждането на задължителна ваксинация, когато това е предвидено в закон, преследва легитимна цел (опазване на общественото здраве) и е необходимо в едно демократично обществено за постигане на легитимната цел, не съставлява нарушение на основни човешки права.

Не, но отново предвидените ограничения за неваксинирани могат да се окажат законосъобразни.

Този въпрос за момента остава спорен. Поначало, ако не е предвидено задължително ваксиниране със закон, то не може да бъде въвеждано за пръв път от частен субект. Поставяне на изискване за ваксиниране срещу COVID-19 на работното място обаче би могло да се окаже обосновано за определени професии и дейности с оглед изпълнение на задължението на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Това биха били професиите, в които дистанционната работа е невъзможна или неудачна.

Не. Причината за това е, че освен ваксиниране представянето на такъв сертификат предоставя възможност за отпадане на ограниченията за влизане на територията на определена държава и представяне на отрицателен резултат от тест или доказателство за преболедуване.

Преценката за това дали дадено ограничение е законосъобразно, или пък нарушава основни човешки права, се прави за всеки конкретен случай, като се оценява дали е предвидено в закон, дали е необходимо и пропорционално, като по отношение на противоепидемичните мерки за основа на тази преценка се ползват съществуващите медицински данни както за самото заболяване COVID-19, така и за одобрените към момента ваксини.

Лекар, който снабди някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му, когато не действа като длъжностно лице, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.

Лицето, което поиска от лекаря да го снабди със сертификат, удостоверяващ ваксиниране, без реално да е поставена ваксина, включително и срещу заплащане, е съучастник в престъпление и се наказва със същото наказание.

Съзнателното използване на такъв сертификат също съставлява престъпление, което се наказва отново с лишаване от свобода до две години или с пробация.

Съгласно Наказателния кодекс, който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Теориите, че предвиждането на ограничения за хората, които не са ваксинирани по собствена воля (а не поради медицински противопоказания), представлява по същество принуда за ваксиниране, са просто неверни. Това е така най-вече поради факта, че за да е налице каквото и да било престъпление, е необходимо да има обществена опасност. Предвиждането на ограничения за неваксинирани, обратно, е обществено полезно. Поради това престъпление не е налице.