Един унгарски писател беше казал, че историята е основната дрога на Балканите... В светлината на това твърдение - нищо чудно, че при тоталитарната власт доста от видните ни историци бяха вербувани от ДС. (Сър Арнълд Тойнби пък твърди, че историкът е пророк, само че обърнат назад, към миналото. Тоест всяко минало е реконструкция, а защо не и манипулация?)

В този дух бихме попитали - кое точно "минало" смятат да делят България и Северна Македония? И толкова ли е важно миналото, че пречи да се разберем днес, от което печелят хората в двете държави. Упрекваме македонците, че са изкуствено създадена държава от Коминтерна, ОК, но и у нас повече от 30 години не можем да премахнем паметниците на комунизма. И още: "естествено" израсла на корена си нация не съществува, малко или много, има инженерство в цялата работа.

Безспорно Гоце Делчев е бил митична личност, но вместо да го честваме заедно, ние ровим в крачолите за произхода му. И да е българин - какво променя това? Идеализираното минало ще реши ли икономическите проблеми, ще ни помогне ли да живеем по "европейски"? Или налива вода в мелницата на една одъртяла групичка бикоглави националисти, повечето вербувани от тайните служби на соца.

Очевидно призивът "назад към историята" е израз на дълбинни комплекси от настоящето. Предполагаемото величие на хановете, военните или пехливаните ни захранва ниското ни самочувствие от това, че сме най-бедните в Европа, а същевременно българите ходят да аргатуват навън, с цел да подобрят малко живота по български. Дето се казва: тя българската работа (история) е:"на гол тумбак - чифте пищови".

Медиите пък също не могат да се отърват от дискурса на миналото и кухия патос на патриотарщината. То не са предавания за история, за велики личности и списъци с "родолюбци", дето душа дават за народния просперитет, (нота бене: да не пропусна "кланетата"). И откъде идват тези представи за миналото незабравимо - ами от писмените паметници, от литературата. Ама как я четем тая пуста литература? Дайте да прочетем отново "Чичовци", "Бай Ганьо", разказите на Пелинко и Чудомир. Какво ни обрисуват те: един ограничен бит, миришещ на вкиснато и невежество, въпреки че "въздухът трепери", според небезизвестний г-н Фратю. Ами некоректният спрямо данъчните правила Андрешко, той от какъв етнос произхожда?

И кои ратуват днес за "българщината" (въпреки че исконно българското често е внесено на дъмпинг чуждо)? В час ли са, че светът се променя със светлинна скорост и ще оцелеят не нациите с висока раждаемост, а с високо образование и култура. Къде е тази култура у нас? Чалга певици, спортни галфони, шоумени, православни скотове, милиционери и пишманинтелигенти шестват по телевизиите и ръсят глупости на килограм. Е, резултатът го виждаме вече: неграмотно поколение, което трудно си пише името без грешки. От друга страна защо да упрекваме македонците, че не ни харесват, нали са като нас... или причината е другаде - никой не бяга от хубавото.

Нека се върнем в началото, снопът с пръчки, дето синовете на хан Кубрат трябвало да прекършат с коляно...

Ама чакайте това не беше ли основополагащият мит на фашизма, защото оттам идва - снопът с пръчки (фашьо, ит.), чието "обединение" е несломимо. Ето кой значи е първият български фашист - канас ювиги Кубрат! И после се сърдим, че македонците ни наричат "фашисти" и " татари" - ми то е ясно откъде идва - от нашенската история.

А сега нещо смешно: забележете как нашите историци говорят с едва скрита надменност за скопските историчари, а по същество извършват идентична манипулация като тях, защото екстраполират съвременните си схващания върху епохи, за които не се знае много. Българин ли е бил например българският цар Самуил?

Разбира се, далеч съм от идеята да упреквам българските историци - те правят всичко с най-добри намерения, за тях България е над всичко. Но дали тази България, която те ни натрапват е истинската? Дали трябва да продължаваме да живеем като едно цяло наричано "народ", или най-сетне да се изявяваме като индивидуалности. Бихте попитали:"А коя е истинската България, с която да се гордеем?".

Вместо отговор ще цитирам един от най-големите исторически изследователи на 20-и век, споменатия сър Тойнби: "България не е "пасивен реципиент" на византийското културно "облъчване", а "съперник на Византия" в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа".