Не бях посещавала отдавна Пловдивския следствен арест. Заради мерките против пандемията и адвокатите чакаме отвън. Мястото съм снимала по-долу. Там са разлепени и указанията към роднините какви вещи могат да внесат.

За уморените от дългото чакане има два изтърбушени стола и обилни боклуци, оставени от преждечакащите. Никой не чисти в този район, независимо че там е мястото, на което са залепени заповедите за правилата в арестите - следователно то се явява и чакалня, и прилежаща на ареста площ, която администрацията трябва да обгрижва.

Адвокатите вече нямаме право на лична среща с клиента - уж заради пандемията. Мерките са насочени към защита на персонала и към излагане на риск на адвокатите и посетителите. Говорим през стъкло и телефони - замазани с прах и мръсотия.

В помещението за свиждане няма дезинфектант. Такъв има на масичката в преддверието след външната врата. От десетината телефона в помещението за свиждане три имат слушалки. Целите са в черно. Звукът е толкова слаб, че с викането си осведомяваме добре охраната за уж поверителния разговор адвокат - клиент.

Преди да взема слушалката, внимателно я обливам с личния си дезинфектант. Оказва се - напразно - няма звук. Повтарям и потретвам хигиенизиращите процедури, докато се добера до слушалка, в която едвам чувам гласа на клиента си. Чета по устните му. Същото прави и той - има силно намаление на слуха вследствие заболяване.

В България, 21-ви век, в следствен арест, уж отговарящ на евростандартите. Време е да осъдим държавата не само за условията, при които държат арестуваните, но и за отношението към близките и адвокатите им. Позорно е.